November 24, 2007
„Не зарастет к нему народная тропа…“
„Пушкин — последняя дуель“. Дойде, биде видян, разтърси ме.
Най-странното е, че не знам точно с какво.
Филм за един месец от живота на „някакъв си там руски поет“ — добре, на един от най-великите, да не кажа най-великия, руски поет, но все пак… един месец, който е минал преди кажи-речи 170 години — един месец, който не би трябвало почти по никакъв начин да ме засяга — с какво може да ме разтърси това?
Не мисля, че ме разтърси с леката — или поне не твърде явна — политическа ангажираност — мм, имам предвид ангажираност с политиката по онова време, не сега.
Не мисля, че беше и донякъде сатиричният поглед към руската аристокрация от онова време — отколе си знаем, че във всяко общество „върхушката“ живее някакъв свой странен, смешен, учудващ, неразбираем живот.
Май малко беше „очовечаването“, „въплътяването“ на личности, които, въпреки биографиите, които всички сме чели или поне учили, въпреки всичките учебници по история и литература, все пак си остават само имена, докато не се появи нещо, което да ни цапне по главите с осъзнаването, че всъщност и те са били хора…
Май малко повече беше осъзнаването, че може би не всичко е било съвсем така, както го представят с три-четири реда в учебниците и с по една-две глави в биографиите, и че може би има дребни подробности, които може да променят малко историята, която „всеки знае“…
…но като че ли най-много ме разтърси болката — болката от припомнянето на това в какъв свят живеем, болката от припомнянето на това, че „на човек му е сбъркана програмата“, болката от припомнянето на това, че човек може да живее съвсем „както трябва“, може да се държи искрено и открито и честно, може да не навлиза в стотиците интриги навсякъде наоколо, може да се стреми да раздава щастие на всички даром, без никого да пренебрегва — и точно този човек, който най-много би заслужавал да изживее дните си спокойно и щастливо, не успява — просто не може — просто не знае как — да се защити от внимателно замислено, добре насочено, изкусно изпълнено нападение там, където е най-слаб — дори да знае, че там е най-слаб.
А това, което написах горе, дори не е твърде голямо подсказване за сюжета на филма — да не кажа дори хич, защото историята не е точно такава :) Историята… историята не е точно каквато очаквах, като влязох, не е точно каквато ми се струваше, че ще бъде, нейде из началото или към средата… историята дори сигурно не е точно това, което си мисля сега… историята просто е. И както стана дума наскоро в една шеговита френска реклама на филм за императори и пингвини, „някои филми просто трябва да бъдат видени“.
А, и още едно дребно нещо… Един от дребните детайли, които направиха този филм толкова ценен и добър за мен, е, че никога, в нито един момент, нито един герой не изрецитира думите „Я памятник себе воздвиг нерукотворний“. Ясно беше, че това беше една от идеите на филма, всички знаехме, че Александър Сергеевич е написал тези думи, всички знаехме, че Александър Сергеевич е направил това — и именно затова не беше нужно да ги казват.
На края на филма примигнах и прекарах ръка по очите си. После се присъединих към ръкоплясканията. После пак примигнах и пак прекарах ръка по очите си. След минута-две, с помощта на Морви, успях да стана и да изляза от залата. Ще ми трябва още време, докато се осъзная съвсем.
