Кратки проблясъци на безумие

Характерите на Камен Донев

Преди повече от месец и половина Милена прекара почти два часа на опашка за билети в Сатиричния театър, за да вземе няколко билета за приятели, които искаха да гледат "Възгледите на един учител за народното творчество" на Камен Донев. Както така и така беше там и купуваше билети за априлските постановки, решихме да си направим експеримент и да отидем на друга пиеса на Камен Донев, "Характери", за която не бяхме чували нищо до този момент. В последните седмица-две от време на време си припомняхме "да не вземем да забравим, че на 25-ти сме на театър" (и, да, и двамата на моменти сме достатъчно разсеяни, че да има реален ненулев шанс да се сетим по-късно :) Е… добре, че не забравихме — такова шоу не е за изпускане!

"Характери" е пиеса за живота на две съседски семейства в панелен блок. Повече не искам да издавам, макар че дори на официалната страница на постановката има още подробности за сюжета и семействата — но без да се знае нищо е съвсем добре :) Това е комедия… май :) Това е "slice of life" — с тук-там някое преувеличение, но не много. Това е житейска драма (е, добре де, мъничко само), това е социален трилър (нямам ли право и аз да си измисля някое име на жанр? :), това е шашава комбинация от Бранислав Нушич, Шекспир и Джоузеф Хелър, изстреляна в двадесет и първи век от режисьор, който знае точно къде и как да вмъкне в иначе ежедневен разговор я остро жегване, я забавен каламбур, я лека простотийка, така че после публиката да се чуди дали да си лекува първо мускулната треска на корема от смях или на ръцете от ръкопляскане.

В пиесата ще има по нещо за всеки — на практика всеки често или не толкова често срещан проблем в комуникацията между членове на едно семейство или между съседи присъства тук — извъртян под малко особен ъгъл.

За актьорския състав просто не знам какво да кажа; нито един — нито един! — от актьорите не ми направи впечатление на изкуствена игра или на преиграване. А за страничните им таланти — добре де, ще издам още мъничко; Камен Донев и тук е включил музика — ама музика ли да го наречеш! Народна песен, негърски госпъл, популярно парче, оперен хор… както вече казах, не знам какво да кажа :) Ръцете ми още са поизтръпнали от опитите ми да покажа възхищението си в залата :)

Ако можете, пробвайте. Има по нещо за всеки.

И нещо странично — временно съм забранил публикуването на всякакви коментари и trackback pings и към този блог, и към който и да е от другите блогове на extelligence.ringlet.net. Надявам се до ден-два да успея да измисля как да се справя с последната мина, оставена от прехвърлянето на MovableType 2.6x от Apache 2.0 с mod_perl на Apache 2.2 без mod_perl :) Да, най-вероятно това, което ще измисля, ще бъде минаване на следваща версия на MovableType.

„Денят, в който някой те обича…“

Има един певец, наричат го Жан Габен; има една песен, нарича се „Maintenant je sais“ или просто „Сега зная“… има в нея един откъс…

Le jour où quelqu'un vous aime, il fait très beau,
j'peux pas mieux dire, il fait très beau!
C'est encore ce qui m'étonne dans la vie,
Moi qui suis à l'automne de ma vie
On oublie tant de soirs de tristesse
Mais jamais un matin de tendresse!

Има и хубав български превод от ХуЛиТе; този пасаж:

Денят, в който някой те обича, е прекрасен.
Не би могло да се каже по-добре -
просто е прекрасен.
Ето кое продължава да ме изненадва,
мен, който съм в есента на живота:
забравят се толкова тъжни вечери,
но никога и едничка утрин нежна.

„Не зарастет к нему народная тропа…“

„Пушкин — последняя дуель“. Дойде, биде видян, разтърси ме.

Най-странното е, че не знам точно с какво.

Филм за един месец от живота на „някакъв си там руски поет“ — добре, на един от най-великите, да не кажа най-великия, руски поет, но все пак… един месец, който е минал преди кажи-речи 170 години — един месец, който не би трябвало почти по никакъв начин да ме засяга — с какво може да ме разтърси това?

Не мисля, че ме разтърси с леката — или поне не твърде явна — политическа ангажираност — мм, имам предвид ангажираност с политиката по онова време, не сега.

Не мисля, че беше и донякъде сатиричният поглед към руската аристокрация от онова време — отколе си знаем, че във всяко общество „върхушката“ живее някакъв свой странен, смешен, учудващ, неразбираем живот.

Май малко беше „очовечаването“, „въплътяването“ на личности, които, въпреки биографиите, които всички сме чели или поне учили, въпреки всичките учебници по история и литература, все пак си остават само имена, докато не се появи нещо, което да ни цапне по главите с осъзнаването, че всъщност и те са били хора…

Май малко повече беше осъзнаването, че може би не всичко е било съвсем така, както го представят с три-четири реда в учебниците и с по една-две глави в биографиите, и че може би има дребни подробности, които може да променят малко историята, която „всеки знае“…

…но като че ли най-много ме разтърси болката — болката от припомнянето на това в какъв свят живеем, болката от припомнянето на това, че „на човек му е сбъркана програмата“, болката от припомнянето на това, че човек може да живее съвсем „както трябва“, може да се държи искрено и открито и честно, може да не навлиза в стотиците интриги навсякъде наоколо, може да се стреми да раздава щастие на всички даром, без никого да пренебрегва — и точно този човек, който най-много би заслужавал да изживее дните си спокойно и щастливо, не успява — просто не може — просто не знае как — да се защити от внимателно замислено, добре насочено, изкусно изпълнено нападение там, където е най-слаб — дори да знае, че там е най-слаб.

А това, което написах горе, дори не е твърде голямо подсказване за сюжета на филма — да не кажа дори хич, защото историята не е точно такава :) Историята… историята не е точно каквато очаквах, като влязох, не е точно каквато ми се струваше, че ще бъде, нейде из началото или към средата… историята дори сигурно не е точно това, което си мисля сега… историята просто е. И както стана дума наскоро в една шеговита френска реклама на филм за императори и пингвини, „някои филми просто трябва да бъдат видени“.

А, и още едно дребно нещо… Един от дребните детайли, които направиха този филм толкова ценен и добър за мен, е, че никога, в нито един момент, нито един герой не изрецитира думите „Я памятник себе воздвиг нерукотворний“. Ясно беше, че това беше една от идеите на филма, всички знаехме, че Александър Сергеевич е написал тези думи, всички знаехме, че Александър Сергеевич е направил това — и именно затова не беше нужно да ги казват.

На края на филма примигнах и прекарах ръка по очите си. После се присъединих към ръкоплясканията. После пак примигнах и пак прекарах ръка по очите си. След минута-две, с помощта на Морви, успях да стана и да изляза от залата. Ще ми трябва още време, докато се осъзная съвсем.

Драматична драматизация на чадърени теми :)

Мдааа... и, дет' се вика, "за всички фенове" — драматичен (или драматизиран? бе в тоя случай и двете! :) прочит на музикалната бомба, летния суперхит, мелодията на годината — да, разбира се, всички вече са наясно, че става дума за Риана и нейната Бррррела-ела-ела-е-е-е!
Та значи, от блога на Лина - ето го, иде драматичният прочит! Както казва Лина, добър аранжимент, британски акцент, и все трябва да има някакъв изпълнителски талант — и аз самият вече няма да се гърча толкова всеки път, когато чуя „оригинала“ :)

„Count your life by smiles, not tears…“

Ето едно прекрасно стихотворение, което изглежда доста популярно, макар и аз да попаднах на него едва съвсем наскоро:

Count your garden by the flowers,
Never by the leaves that fall -
Count your days by golden hours,
Don’t remember clouds at all.
Count your nights by stars – not shadows,
Count your life by smiles – not tears -
And with joy through all your lifetime
Count your age by friends – not years.

Популярно, популярно, ама никъде не мога да намеря информация за самото стихотворение и особено за автора. На едно-две места е споменат (или спомената? дори това не си личи) „Dixie Wilson“, но и в това не съм сигурен, а и то май не е съвсем достатъчно.

Та така, някой виждал ли е това стихотворение? Кой е авторът му? Как се казва самото стихотворение? Помогнете! :)

„Ni le bien qu'on m'a fait, ni le mal — tout ça m'est bien égal!“

От доста време насам си бях набелязал за гледане „La Môme“ — доста креативно преведено като „Едит Пиаф — живот в розово“ — все пак една нейна плоча бе част от музиката, с която съм израснал. Макар че, разбира се, ми е ясно откъде са взели идеята за заглавието (а то да вземе да се окаже, че креативният превод не е нашенски дори, а си е американското заглавие), все пак очаквах то да е леко подвеждащо — очаквах поне малко мрачен филм, като се има предвид историята на живота й — и при все това (всъщност независимо от това) очаквах филмът да ми хареса, особено защото не е поредната холивудска захаросана биография…

Оказа се, че очакванията ми са били дори слаби — и по двете точки. Прекрасно поднесена история, красиво преплетени различните части от живота й, невероятно превъплъщение в ролите на всички главни герои, че и на някои от просто прелитащите персонажи, твърде реалистични картини от до-, през-, между- и следвоенния живот във Франция, няколко на пръв поглед забавни, но — поне според мен — немалко верни коментарчета за живота и нравите на жителите на една-две други държави, убийствено операторско майсторство, още повече вкарващо всичките дребни психологически подробности направо в мозъка, че да не кажа в сърцето… и някой ще си помисли, че едва ли има смисъл да споменавам, че от време на време е имало и музика — но, да, има смисъл да споменавам музиката! Точно колкото трябва, точно когато трябва, точно които песни трябва, точно в които версии трябва… точно каквото трябва, че да превърне иначе много силния филм в нещо незабравимо. Е, признавам, с някои от по-уличните шансони ме поизненадаха, но едва ли ще издам твърде много, ако кажа, че в момента, в който зазвуча L'accordéoniste, очите ми се насълзиха; а със сигурност няма смисъл да споменавам и „Je ne regrette rien — car ma vie, car mes joies aujourd'hui, ça commence avec toi!“

Песничка за събуждане :)

Любэ — „Ишо“

Я растяну гармошечку и пальцами пройдусь.
Ой-ёй, ой-ёй-ёй.
Жизнь до чего ж хорошая, что еле я держусь.
Ой-ёй, ой-ёй-ёй.
Жена, как окаянная всё требует ыщо, ыщо.
Ой-ёй-ёй.
Работа постоянная. Всё, вроде, хоро—… Всё, вроде, хоро—…
Всё, вроде, хорошо!

Ишо, ишо, ишо, ишо. Всё, вроде, хорошо.
Ишо, ишо, ишо, ишо. Всё, вроде, хоро—… Всё, вроде, хоро—…
Всё, вроде, хорошо!
Ишо, ишо, ишо, ишо. Ишо, ишо, ишо, ишо.

Я умикну милашечку на цельный выходной. Выходной.
Выхо-выходной.
Поехали, Наташечка, прокатимся с тобой. С тобой.
Ой-ёй-ёй.
Я слыш, браток Колюня, поехали ужо. Ужо.
Ой-ёй-ёй.
Давай, давай, давай, давай — Отдыхаем хорошо!

Ишо, ишо, ишо, ишо — отдыхаем хорошо!
Ишо, ишо, ишо, ишо — отдыхаем, отдыхаем, отдыхаем хорошо!

Ишо, ишо, ишо, ишо — отдыхаем хорошо!
Ишо, ишо, ишо, ишо.

А-а-а-а-а у-утром, ой, метелица, голо-о-овка, ой боли-и-ит.
Ой-ёй. Ой-ёй-ёй.
Любовь не дров поленница, за ночьку вся сгорит.
Ой-ёй. Ой-ёй-ёй.
Я расстегну гармошечку, давай, давай ишо. ИЩО, ИЩО.
Жизнь до чего хорошая, всё будет хорошо!

Песничката стара

Да запалим по цигара,
и кажем сбогом на кошмара,
да вземем някоя китара
и да запеем песничката стара —

Във която се разказва — ако свеждаш глава,
не можеш да огледаш хубаво света!
Животът ти е кратък, не поглеждай назад —
вдигни очи и смело погледни света!

Даааа, това може и вече да сте го виждали — но ми се иска да го припомня — по купчина причини, кои лично мои, кои не съвсем… Не смеех и да се надявам, че точно тази песничка някога ще я чуя в изпълнение на живо, и то точно от тези хора, точно по този начин, точно в този момент!

И отново благодаря — на толкова много хора за толкова много неща! Благодаря на теб за това, че ме изтърпя през последните месеци, докато сам осъзная някои неща и направя точно този момент точно такъв! Благодаря на теб за това, че ми позволи — и още ми позволяваш — да вием заедно срещу луната! Благодаря на теб, че ме хвана за ушите и ги дръпна толкова силно, че чак успя да разпънеш отново усмивката ми! Благодаря на теб, че се опита да ме привикаш обратно към живота преди месец-два! Благодаря на вас двамата, че винаги успявате да ме усмихнете с някоя весела и все по-щастлива новина — пък дори и на моменти да ме изпълвате с чиста, благородна завист! Благодаря и на всички ви — и тези, които съм споменал, и тези, които не са се разпознали, и тези, които не съм споменал, просто защото сте толкова много около мен — благодаря ви, че ви има, и че можете да ме накарате отново да вдигна очи и смело да погледна света!

Slowly I awake, slowly I rise…

Where I was
I had wings that couldn't fly
Where I was
I had tears I couldn't cry
My emotions
Frozen in an icy lake
I couldn't feel them
Until the ice began to break

I have no power over this
You know I'm afraid
The walls I built are crumbling
The water is moving
I'm slipping away

I throw myself into the sea
Release the wave
Let it wash over me
To face the fear
I once believed
The tears of the dragon
For you and for me

Българи

От малко повече от седмица насам в главата ми се върти една песен — песен, която ми се иска да припомня на целокупния български народ, или поне на тези, които са я слушали… а за другите много ми се иска по някакъв начин да се запознаят с нея, поне веднъж да я чуят… поне веднъж някой да се сети да я пусне по радиото, да пусне нея вместо разни други новопоявили се песни на „историческа“ тематика…

Да оставим природата,
да говорим за хората —
да опишем породата,
как се справя с несгодата!

Бедни сме — дрипави,
но не сме просяци
Силни сме — на думи,
но не сме глупави
Строги сме — със едни,
честни сме — с други
Пълни сме с идеи
Умни сме — колко ли?

Това е само част от текста, всъщност Ер Малък са написали още — цяла песен са написали; и дано на някого да му се станало поне малко интересно и любопитно що за песен е това и защо ли пък на тия хора ей така, изведнъж, им е хрумнало, че изобщо има смисъл да се гордеят с това, че са българи…

„Musica è…“

Как едно телефонно обаждане в четири следобяд може напълно да преобърне плановете за деня… Как един случайно изникнал билет може да просветли един иначе заспал и почти мрачен ден… Как една случайно подхвърлена покана може да събуди спомени от детството, от годините, когато още дори не бях започнал да харесвам рок-музиката…

Да, признавам, не знам италиански; да, не крия, не разбирам текстовете на повечето песни; да, може би не бяхме много близко до сцената; да, може би стадион Локомотив не е най-прекрасното място за изпълнение на естрадна музика, пък още повече и на открито; да, може би високите тонове можеха да се чуват и малко по-добре и да не променят толкова тембъра на трите китари…

…и какво от това?

Ерос Рамацоти излезе на сцената — и публиката започна да вика и ръкопляска. Ерос Рамацоти запя — и публиката — да, и аз — полудя. Не, не точно „полудя“ — може би доста по-добре би било да кажа, че на лицата на публиката се появи една огромна, обща усмивка, която не слезе чак до края на концерта.

Оказа се, че той е един от хората, които знаят как да докоснат публиката — било с пианото, било с електрическата китара, било с акустичната, било просто с гласа си… А всъщност тайната му като че ли е много проста — Ерос Рамацоти не просто много харесва това, което прави, а нещо повече — прави го, за да усмихне другите; прави го, за да донесе миг радост и спокойствие на поне един друг човек; прави го, за да дари щастие, без изобщо да му хрумва да иска нещо в замяна.

Имаше песни, които никога не бях чувал; имаше песни, които ми звучаха познато; имаше песни, на които припявах, без да имам изобщо представа какво точно пея — песни, за които никога изобщо не ми беше хрумвало, не се бях замислял изобщо, че е възможно някога да ги чуя на живо. Една от песните завърши с една съвсем простичка фраза — с две-три думи, които ми се иска да кажа и на него, и на Елена и Мария, които ме заведоха там… и на още няколко човека, по най-различни причини, различни за всеки от вас:

Grazie de existere!

Само това, което ти се иска да видиш…

A man only sees want he wants to see
When he's in his mind
Where he is that he wants to be
Living in a world where he's safe from reality
Won't you take a chance on this night
And follow me

Понякога с месеци ми се иска да кажа нещо, и накрая откривам, че някой вече го е казал толкова добре.

Music for the masses

[in English]

But I promise you, my judge and jurors,
My intentions couldn't have been purer —
My case is easy to see…

…………

We're flying high
We're watching the world pass us by
Never want to come down
Never want to put my feet back down
On the ground

…………

Не изсвириха „Somebody“ — и точно онази вечер това всъщност беше много добре… макар че аз все още си тая надеждата, че някой ден ще я чуя в изпълнение на живо.

Не изсвириха и „Nothing“ — а тя можеше да бъде точно на място.

…………

Да, може би това не е точно каквото очавахте да видите… но това е всичко, което ще напиша за този концерт, тези изпълнения, тези преживявания. И отново, както обикновено, не беше само музиката — и отново, както обикновено, не бяха само игричките, които Съдбата си играе с всички нас — и отново, както обикновено, не беше само усещането, че понякога всичко се случва наведнъж…

А в края на краищата:

Words are very unnecessary,
They can only do harm…

……………………

И все пак — нещо като послепис. Преди някой да се е зачудил за подбора на песните — да, подборът на песните си е мой… не, няма да казвам, че няма нищо общо с нечии други, но общото ще бъде само вечерта, усещането, състоянието, преживяването. Подборът на песните — и по-голямата част от думите около тях — бяха съвсем избистрени още същата вечер, когато се прибрах вкъщи, но ги спря изтощението — за щастие, все пак отчасти физическо — седем часа правостоене са си седем часа правостоене, каквото и друго да се случва по това време.

Тихата…

— Но тогава не безпокоиш ли духа й ти самият?
— Мислиш ли, че нечия любов може да безпокои някого. Не обсебваща и изискваща страст, а тихата любов на този, който винаги е до теб. Който не ти пречи и не ти досажда.

Не, думите не са мои — макар че, когато ги прочетох преди два дни, си легнаха точно на мястото в душата ми. Писал го е Асен, в шестата част на Гласът на Планината. И както е казал Антоан дьо Сент-Екзюпери, съвършенство се постига не когато няма какво повече да добавиш, а когато няма какво повече да премахнеш, когато няма нищо излишно.

Но… ако още не сте попадали на това, не започвайте от шестата част — започнете си от началото на Гласът на Планината… или може би от Таласъми в мрака? Или… всъщност, откъдето си решите.

Equilibrium

[in English]

Чакай! Чакай! Погледни ме. Погледни ме. Аз съм живот. Аз живея… Аз, аз дишам… Аз чувствам.

Equilibrium.

Само едно нещо ще кажа за този филм. След надписите накрая, когато Велин въздъхна тежко и стана, моят коментар — през почти стиснати зъби — беше нещо като:

Сега ще се насиля да стана. Да, ще стана — защото досега съм се чувствал така само веднъж през живота си. Когато гледах Blade Runner. Да, режисьорската версия, разбира се. Тогава не станах — взех дистанционното, казах си, че ще изгледам само една-две сцени пак — и след час-два установих, че съм си изгледал целия филм. Този път… този път ще се насиля да стана.

Станах. Велин се изсмя.

И в случай, че се чудите — не, неговият смях не разсея атмосферата и усещането.

Дългата нощ на музеите

Една наистина дълга нощ — хората са знаели какво говорят, когато са я нарекли „Lange Nacht der Museen“ (или пък „Long Night of Museums“ — както Ви се харесва). Започна към седем вечерта в събота в Археологическия музей (поне за нас), продължи с концерт - разходка - лъв - разходка - пица - разходка - фризби - разходка - кратка няколкочасова пауза за сън (а за други хора — отново разходка) - сбор - разходка - огън - кремъчни сечива - шотландска гайда - мечове - готварство - акапелни средновековни напеви - инструкции за употреба на инструменти за посичане на хора (за някои) - шотландски танци… и докато се усетим, вече беше минало девет часа вечерта — в неделя! :)

Малко снимки — или поне връзки към снимките от двата дни — можете да намерите в галерията. Както обикновено, ако се сблъскате с някакви опити за защита, просто питайте :)

In The Mood

Somethin' in the music's gonna make you move.
Now you know that you want to;
The rhythm's gonna put the woman in the mood,
Now you definitely want to.

Глен Милър. Да, Глен Милър, не Chicago — да си имаме уважението :)

Уф. Слуша ми се музика на живо. Е, едва ли ще мога да чуя Глен Милър на живо, но… слуша ми се музика на живо пък.

Не е лесно-о-о!

“Не е лесно да си тиквааааа!”

(от Иван Туманов)

Шпарю

А я — парень молодой,
А я весь такой крутой.
Шпарю, шпарю по столице,
Шпарю, шпарю по Тверской.
Кореш видный, деревенский,
А не фраер городской.
Ветер в харю, а я шпарю,
Что мне грусть, моя печаль.
Видел Аллу Пугачёву —
Горбачёва не встречал.

Любэ — Зона Любэ (1993) — Шпарю (само припевът)

Carpe diem!

[in English]

No, no, time doesn't wait for you
No, no, leave it alone
No, no, your days are far too few
This thing I have always known

When your time is up it’s true
They never give another day to you
When your time is up it’s through
No one cares how

Can't keep it
Can't save it
Can't take it away with you
So I say we use it now

Savatage… The Wake of Magellan… Morning Sun… Тези редове могат да бъдат отнесени към тази попорастнала седмица по толкова много начини, че направо ме е страх да започна да броя; затова нека си останат така - като цитат извън контекст от фонда "Незабравимо изкуство".

Балканджи - акустичен концерт

Ако на някого му е омръзнало да чете в този блог за група Балканджи или за Николай Баровски, ами, тогава да спре да чете тук и сега… защото следващите редове са написани под все още пресните впечатления от вчерашния акустичен концерт в клуб Fans :)

При снимките в галерията писах така: Балканджи… акустично… с добро озвучаване… със СТРАХОТНИ изпълнения… с две нови песни… просто няма какво да кажа! Само че това не е съвсем вярно; всъщност този концерт си заслужава още две-три думи.

Трябва да призная, че едно птиченце ми беше подшушнало няколко дни преди това, че ще има изненада - ще изпълнят две нови песни - та, според всякаква разумна логика, не би трябвало да бъда много изненадан, когато взеха, че изпълниха две нови песни. Е да де, ама логиката и разумът не винаги се съчетават много добре с музиката, и в този случай беше точно така: двете им нови песни (едната от които по текст, изпратен от Николай Баровски съвсем скоро, написан в Гърция, в Солун) бяха страхотни. Може би част от магията е била в акустиката, може би част от магията е била в публиката и настроението, може би в осветлението - но всъщност има ли значение? Това, което усетихме - или поне това, което аз усетих - бяха две песни, изпълнени с копнеж, болка, сила… и обич.

Разбира се, концертът не се състоеше само от две песни - Балканджи изпълниха почти всички свои композиции, направиха само един кавър - "Сребърни ята", която в акустично изпълнение звучеше дори по-добре, отколкото иначе. Всички песни звучаха… ами, различно - някои по-добре, някои просто различно :) Кацко с тъпана отпред и Владо с червеното басче допринесоха още повече за атракцията, Пачо си беше скрил синтезатора зад Кацко и мислеше, че не го виждаме как току се заиграва с тамбурата на Вальо, а Спас и Киро се чудеха как да си намерят място за китарите - оказа се, че сцената на Fans не е съвсем предвидена за 5-6 души, седнали послушно един до друг в редичка :)

И беше весело, и беше хубаво, и беше музика… и имаше нови хора в публиката - аз поне знам за поне двама, които идваха за пръв път на концерт на Балканджи на живо, след като бяха слушали записите им, и много добре знаеха, че идват на специално, акустично изпълнение… и май-май останаха впечатлени - и имаше защо!

Bulgariatek'05

[на английски]

Само да си кажа, пък току виж някой се заинтересувал: тия дни Жоро Пенков участва в организирането на текнивала Bulgariatek'05 - разни видове музика на открито край Черноморец между 19 и 25 август. Аз самият още не съм сигурен дали ще успея да отида, а и да успея, ще бъде кажи-речи само за петък вечер, събота и може би ранната неделя сутрин, но все пак събитието звучи забавно.

За спомените

И както ми е тръгнало да цитирам писания, които ми харесват, преди няколко дни прочетох "Суматоха за душите" на Агоп Мелконян, и в "Смърт в раковината" имаше един пасаж, който… който просто ми се стори достатъчно верен, за да го споделя.

Из "Смърт в Раковината", Агоп Мелконян, 1989

Хрумна ми, че човешкият живот не е нищо друго освен събиране на спомени. Ти, разбира се, пътуваш, ядеш, обичаш, говориш, дишаш, съчиняваш, но това е само външната страна, видимата, осезаемата; а невидимата е съвсем друга - ти просто непрекъснато събираш спомени. Парче по парче като кръпка до кръпка. Съшиваш ги едно за друго без ред и замисъл, без логика, но с една очарователна амбиция: да е колкото може по-пъстро чергилото на твоя живот.

Защото, ако бъдем честни, то - чергилото на спомените ти - е всъщност знамето на твоя живот.

Ювиги!

Обновено: след консултация с Лина и Катерина дружно решихме, че на латиница името на групата би трябвало да се транскрибира по-скоро като 'Yuvigi', отколкото като 'Juvigi', както го бях направил първоначално, та ако сте изтеглили разни снимки и архиви преди, пробвайте пак :)

След разходката до Рилския манастир следва една много спокойна седмица, макар и все пак тук-там да има по нещо интересно. Срядата, например, беше интересен ден...

Започна още като интересна нощ - с няколко едновременни разговора на ICQ, всичките на странни, неподобаващи на времето на денонощието теми... Продължи с трескава окончателна подготовка за приключване на поредната фаза на проект в работата и трескава окончателна подготовка за изпита по Мрежова сигурност... Продължи със самия изпит по Мрежова сигурност, около който се случиха твърде много забавни и не толкова забавни неща - но не му е мястото тук да се спирам на тях :) След това денят - или вече вечерта? - продължи с разходка със Жоро Пенчев (не, това не е правописна грешка - името му наистина е някакъв вид междинна станция между това на Жоро Пенков и моето :) под проливен дъжд, последвана от по-спокойни от обикновено разговори на ИББ - и накрая това, за което всъщност съм започнал да пиша :)

Преди няколко седмици, на отпразнуването на петгодишнината на вестник "Софийски университет", водещите обявиха, че оттук нататък ще свирят "групи ювиги и групи балканджи"... Е, както се оказа, и ювиги имаше, и балканджи имаше, и смяна на инструменти имаше... и хубава музика имаше :) Вчера за пръв път обаче имах възможност да видя Ювиги на собствена сцена, няколко часа, отделени за тях - и си струваше, и още как!

Музиката им - те самите я определят като нещо като 'heavy progressive', а всъщност е... ами, хубава :) Малко по-тежка от това, което сме свикнали да чуваме от Балканджи, но все така купонджийска, все така увличаща, все така унасяща - макар и малко по-приканяща към диво подскачане и имитации на вентилатор ;) През почивката: "А сега да знаете какъв кавър ще ви направим!"... и хем бяхме предупредени, и пак успяха да ни изненадат!

А лично за мен поднесоха и още една-две изненади: изсвириха три кавъра на песни, които лично за мен са свързани с три ралични начала, три различни "първи пъти", три различни силни момента в живота ми. Както е писано, "прости им, Господи, те не знаят какво вършат!" - макар че в този случай изобщо няма нищо за прощаване - особено при положение, че ги изсвириха и изпяха толкова добре!

Ето и малко документален материал, макар че, както обикновено, това не може да се сравни с преживяването на живо! (Пачооооо, къде са снимките от твоя апарат? :) Хриси, и за теб се отнася! :))

(а да се чуди човек как така никой не ме е снимал, докато, като напълно откачен мррмот, се разхождах из Fans с две връзки на фотоапарати, увити около двете китки, два фотоапарата в двете ръце, и - явно в третата ръка - мобилен телефон, по който дори успях да говоря с Voland, който се опитваше да ме измъкне оттам - опит, напълно обречен на мизерен провал ;)

It's a beautiful life!

...и лед

И след огъня - лед.

Или не, не знам дали точно лед е най-подходящо. Макар че защо не - лед, тихи кристали, безмълвие, усмивка, празен поглед, спокойствие, празен мозък, сатори...

(ако четете това на главната страница, сега е моментът да видите какво се крие зад "Още от...")

Може би започна още в неделята - да, определено започна още в неделята, но не знам кога - дали в Иван Вазов, дали в О! Шипка, дали в Дървеното, дали край езерцето с лилиите... но край езерцето вече наистина бях преминал от бурния порой емоции към бавното, даже мудно, дори съвсем неподвижно наблюдаване, съзерцание, откриване за възприятия, но такива, които да дойдат сами.

После - работен ден. След работа - разходка по слънцето, глътка ром в беседка в парка в приятна компания, мимолетно видение в жълто, още една разходка - този път сам, но отново не самотен, прибиране вкъщи в невъзможно за мен време, неочаквано вдъхновение в маршрутката, възхищение и преклонение пред играта на Роже Федерер, поезия по ICQ, ромон и лудост на лятна буря, "спряха ни вода..." опааа, тока де... изтягане на леглото в тишина и мрак, дълъг телефонен разговор без никакви външни дразнители освен успокояващия вой на бурята и редките проблясъци на светкавиците... унасяне с мечти за Fiddler's Green, сега още по-реални, след като кажи-речи всеки ден ги изживявам в един или друг парк...

После - работен ден. Преди работа - взимам лист хартия и записвам нещо, което ми се върти из главата още от прибирането с маршрутката предната вечер. В работно време - окончателно утепване на две задачи, които ми висяха от месеци, опит да не се задуша от смях, като слушам борбите на петима души с една безнадеждно неработеща машина (нищо лично, знам, че беше трудно, просто разговорът ви беше убийствен!), изпращам записаното нещо, давам разрешение за разпространение (разбира се!), започвам сериозно да обмислям да си създам нова секцийка в блога... След работа - неочаквано телефонно обаждане, пращам Хриси за зелен хайвер, пресичам половината Борисова градина, докато си пея на висок глас Now I'm sittin' here, sippin' at my ice-cold beer, lazyin' on a sunny afternoon, случайно минавам покрай иглата-обелиск-кула над езерцето с лилиите, откривам Пейо там, въпреки че бях тръгнал да го търся в другия край на парка, успявам навреме да отзова експедицията за зелен хайвер на Хриси и да й обясня къде сме всъщност... и оттам нататък - нещо, което не бях правил от много, много месеци - изкатервам се до Пейо на гранитния постамент на иглата, лягаме върху топлите камъци, зарейваме поглед към другия край на надлъжната алея, че и отвъд, и... спираме всякакви разговори, загърбваме всякакви разсъждения, отместваме настрана всякакви мисли, лежим и гледаме. И както съвсем наскоро ми каза друг човек, "не бъркай нирвана със сатори!" Е, в този случай не можеше да се сбърка.

И пак дежа вю - биричка с Хриси в Дървеното... докато не усетих, че след десет минути ще заспя на масата.

После - работен ден, изненада от това колко много хора всъщност си спомнят и малкото ми име :) Или, както се изрази вечерта Елен, прякора ми :P Преди работа - начало на деня, за което не съм можел и да си мечтая - със SMS, изпратен минути след като съм си легнал, но се получи по-добре, че го получих за добро утро... След работа - Кривото, ИББ, измъкване на кралицата от самоналоженото й заточение в нейната кула, разговори, стрелкащи се във всякакви вероятни и невероятни посоки, някои разговори - по-дълги от други, после поредното доказателство, че при моите пътувания с таксита топологията на София се изкривява безнадеждно ("През Студентски град за Драгалевци... ама за по-пряко, за Студентски град ще минем през Стрелбище!"), и поредното отвисяване вкъщи online до сутринта - но този път изненадах птичките и заспах, преди те да запеят. Определено ще запомня *този* Петровден :)

После - работен ден. След работа (макар и все още на територията й) - World Targets in Megadeaths. После... после... после реших, че е крайно време да излея огъня и леда... пък тя каква стана! :) И, както съм казвал и преди, една Ерис знае какво ще ми донесе остатъкът от нощта!

Огън...

Огън. Блясък. Ревове. Гръм и трясък. Внезапен възторг. Внезапна ярост. Импулсивни, първосигнални реакции. Живот на втора космическа.

Горе-долу така усещам миналата седмица, от понеделник до неделя - като едно цяло, един изблик на лудост, поредица от заслепяващи и оглушаващи взривове на емоции, толкова близки по време, че се сливат в един-единствен ярък плам, след който не ми остава нищо друго, освен да се просна на земята - или в някоя беседка, или на някой гранитен блок - за да си поема дъх, и да остана така. И тези, които ме познават, може би ще останат много учудени, че този път съм склонен да приема "човешкото" определение за начало и край на деня - от събуждане до падане обратно в леглото, а не, както обикновено, досадно и педантично да настоявам на астрономическите дефиниции. Не, миналата седмица смятам да я започна *след* събуждането си в понеделник, без да се спирам на предишната неделя, която май повече от един човек ще си спомня като една от най-кървавите недели в последно време, за различни хора по поне 3-4 различни начина... но това е друга тема, която няма да бъде излишно развивана тук.

(ако четете това на главната страница, сега е моментът да видите какво се крие зад "Още от...")

Хмм... и както съм казвал неведнъж, аз не си водя дневник - или както самият блог би перефразирал една (вече) сравнително стара песничка, "аз не съм дневник - и никога няма да бъда!" :) Не се подлъгвайте от формата на това, което следва - просто съдържанието се оказа сравнително лесно делимо на скучните традиционни представи за дни... което изобщо не му пречи за мен самия да се слива в един-единствен пламтящ спомен.

20 юни: Поредната сбъдната мечта...

...но за това вече писах.

21 юни: Има меч... и не го е страх да го използва!

След концерта на Megadeth минахме замалко през "Дон Домат", за да отбележим още едно светло събитие - двама души, двама Асеновци, родени на една и съща дата - 20 юни! Малко, кратко, спокойно, весело - с едно-единствено изключение, едно мое донякъде забавно, донякъде самоубийствено гафче, което те бързо простиха... май :)

Нооооо... това не е всичко! Като ще е гарга, да е рошава... като ще е вълк, да е рунтав... като ще е рожден ден, да е купон! И на следващия ден, на двадесет и първи, бидохме събрани в една позната градинка около една позната беседка в Борисовата градина, за да отбележим събитието така, че наистина да го запомним. Странна сбирщина беше - имаше хора, имаше компютърджии, имаше мррмоти, имаше крокодили - общо-взето взривоопасна смес, но с помощта на подходящи количества бира и една почти случайно оказала се там китара бедствията бяха избегнати.

Всъщност атмосферата беше съвсем подходяща - имаше пиво, имаше бардове с китари, имаше рицари... или поне от един момент нататък си пролича, че има рицари, след като Асен с подобаваща церемония разопакова подаръка си - и се оказа достатъчно милостив, за да не накаже нито прекия вестоносец (в случая като че ли беше по-скоро вестоноска), нито случайно оказалите се там невинни пеони с новопридобития си меч. Да му е честит!

За любопитните, за тези, които не бяха там, за тези, които бяха там - ето малко снимки от мен (заедно с едно кратко клипче по самото връчване), а ето и допълнително малко снимки и от Катерина.

22 юни: "Трябва да мога да бъда това, което искам да бъда!"

Искам да мога да бъда това, което трябва да бъда!
Трябва да мога да бъда това, което искам да бъда!

А като си помисля, че в Кривото ми беше докривяло и ми се беше доспало и ми се струваше, че съм болен дотолкова, че съвсем сериозно ми мина през ум идеята да се прибера вкъщи, вместо да се покажа истински инат пред едно диво и рогато еленче... Добре, че безумието надделя и реших, че може би малко съвсем безразсъдно и диво лудеене под звуците на прекалено шумна музика, без мислене, без спирачки, без странични ефекти, ще бъде точно това, което да ме събуди - и се оказа точно така!

Концертът - не, не знам дали това трябва наистина да бъде наречено концерт - по-скоро изпълнението на живо, на което присъствах, най-вероятно няма да хареса на почти никой от тези, които четат това; на почти никой от познатите ми. Със сигурност няма да хареса на повечето, има някои, за които се съмнявам - но за мен беше един прекрасен катарзис. Още една червена точка за който там си знае - каква ти червена точка, то цяло червено петно в стил Юпитер/Зевс се заформи! :)

23 юни: "Are you going crazy now?"

Очакване. До последния момент - невярващо очакване.

Излитане от работа. Несъзнателно водене на статистика за броя на хората в съседни коли, които стискат същите черни билети. Съвсем очаквано задръстване. Съвсем неочакван полицейски кордон. Последната миля - пеша. Бира и солети на шарена сянка под светофара. Изпушило такси. Нервно-яростни опити да бъде взето на абордаж някое от прелитащите други - все заети. Немислимо мил и дружелюбен шофьор. Пристигане!

Врязване в тълпата. На всеки две крачки - по двама познати. В един момент спираме да се учудваме на хората, на които попадаме. Sheky & The Bloody Boys "слушаме" от разстояние - в тълпата пред входа на стадиона. Честно казано, не съжалявам за това.

Учудващо лесно влизане. Учудващо лесно преминаване през охраната. Вече започвам да приемам за нормално това, че виждам Cavy на входа, през който влизам :)

Ахат. Огнени души. Дървото. Черната овца. Защо ли Звезди си мисли, че някой го чува, като пее - че то ние пеем толкова по-силно от него :)

Я да видим сега кой е дошъл... Изнасят на сцената закачалка със шест китари. Излиза един жизнерадостен свирец, който успява да разсмее публиката и да я накара да реагира - къде с подканящите си жестове, къде просто с вида си на весел дъблински бомбаджия... А малко след това аз за пореден път зачерквам нещо от списъка, който вече не е "неща, които не мисля, че някога изобщо ще видя", а е "няма ли да е прекрасно да видя и това... я да видим как да го организираме!" Black Label Society. Зак Уайлд. Певец. Китарист. Виртуоз. Водач на групата (повечето хора забравят това). Ако някой беше казал, че по технически или каквито и да било други причини останалата част от концерта се отлага примерно за следващия ден, пак щях да си тръгна щастлив.

Пауза. Почивка. Разкършване на кръстове, рамене и всякакви кости и мускули - в този момент все още само такива, за които си знаем, че ги имаме - другото ще дойде по-късно. Бира? Тц, няма да можем да се намерим после. За смях и на кокошките - размяна на SMS-и: "вдъхнових се - стигнах почти най-отпред". Тогава още не осъзнах какво значи това... а ние си останахме на прилично разстояние от сцената.

Обръщане назад - "доколкото виждам, все е пълно". Подскок - "да, целият терен е пълен!"

.............

Вик през високоговорителите - "Are you there? I can't hear you!"

Рев от стадиона.

Светлините започват ту да гаснат, ту да мигат.

"I still can't hear you!"

Рев от стадиона.

И започнаха да излизат.

Адам Уейкмън.

Бил Уорд.

Джийзър Бътлър.

Ози.

И Тони Айоми!

.......................

Да, знам, че вероятно сте стигнали дотук с идеята да прочетете какво ще напиша за самия концерт. Ще трябва да ви разочаровам - нищо от това, което изпитах, не мога да предам с думи. Нищо.

Е, добре де... ако сте съгласни на бледа имитация, на сива сянка, на двойно, че да не е и тройно отражение на чувствата и преживяното - ето един-два отблясъка.

...................

Акорд... какъв ти акорд! Звук... втори... трети... ритъм... подскок... отмятане на глава... подскок... оглеждане - всички хора на стадиона скачат. Ръка на рамото ми. Друга ръка на другото рамо. Бърз поглед наляво, бърз поглед надясно - двама младежи, доста по-малки и на ръст, мълчаливо молят за опора и трамплин; иска ли питане!

....................

Звуци. Акорди. Музика. Сола - до болка познати сола - унасящи сола - ръка в небето, затворени очи, завеяно носене в ритъма - и като мълния проблясва мисълта "Какво правиш бе! Това със завеяното носене в ритъма си го правил колко години вече - сега Тони Айоми свири това пред теб, можеш да го видиш!" Ръка в небето, отворени очи, завеяно носене в ритъма, погледът - прикован в Китариста.

.....................

А някои хора в този момент са го гледали от няма и три метра разстояние!

.....................

"Are you going crazy now?"

Рев от стадиона.

.....................

Да, на теория биха могли да свирят повече. НЕ, НЕ МОЖЕХА да изсвирят всички убийствени парчета от 30-годишно творчество за една вечер!

.....................

Е, ако го кажа пак това за списъка, сигурно ще ми е за първи път :P

.....................

Слязоха от сцената. За изпращане на хората, които не искахме - не, не че не искахме - не можехме веднага да си тръгнем от стадиона - запис на още една добре позната песен. Въздишка. Замисляне. Как се оказва... как се случва... какво се случва... как изведнъж се оказва така, че през последните няколко месеца толкова много хора изживяваме промени - и не дребни промени, а промени в начина на живот като цяло, промени в начина, по който гледаме на живота, промени в начина, по който животът ни гледа...

Разходка през тихия град - а в душите няма как да е тихо. Чак до Малките пет кьошета се виждаха ясно малки и не толкова малки групички хора, за които нямаше и капка съмнение откъде идват.

И на всичкото отгоре това не беше краят на вечерта - и май за всички, които се разпаднахме на мънички групички, тя е продължила уж спокойно, но не съвсем... уж обичайно, но не съвсем... уж нормално, но съвсем не... и си имаше своите ярки проблясъци на лудост.

На 24 юни не се случи нищо :)

25 юни: С въздишка продължаваме напред

Сън до никое време. Тих семеен обяд. Още малко почивка. Тръгване към изборния пункт - и в последния момент осъзнах, че след минаването оттам няма да се върна веднага вкъщи; в последния момент грабнах дрехите и книгата.

Добре, поне малко трябва да кажа и за това, което се случи на този ден в България. Няма какво да се залъгваме - подозирахме, че ще стане така. Таяхме надежди за чудо, за осъзнаване, за... и аз не знам за какво. Е, може да звучи странно, но това, което се случи, беше най-доброто, което можеше да се случи. Не казвам, че е много добро; не казвам, че е добро изобщо; казвам просто, че беше най-добрият от вариантите, които действително бяха вероятни Въздъхвам, поклащам глава и продължавам напред.

Както направих и точно тогава - минах през училището в Драгалевци, въздъхнах, скочих в маршрутката и тръгнах към Студентски град. Имах нужда от смяна на обстановката. Имах нужда от това около мен никой да не говори за изборите. Мислех си, че имам нужда от нещо, за което изпратих три SMS-а с покани - и трите бяха отклонени съвсем учтиво, със съвсем уважителни причини - и всъщност така се получи по-добре.

Зад МЕИ-то (добре де, зад Техническия университет) има ливадка. В нея има пътеки. Между пътеките - местенце, където има много повече пеперуди, отколкото хора, много повече цветя, отколкото пеперуди, и много повече комари, отколкото цветя. Излегнах се на тревата, отворих бутилчицата Nestea и пакетчето солети, разгърнах поредната книга с повести на братя Стругацки...

След три часа се сепнах - май съм гладен :)

Разходка до Зимния дворец, хапване в добре познато старо заведение - сам, но не самотен. А дори не и сам - хапването завърши с непринуден разговор над биричките; Хриси, и на мен ми липсваше напоследък!

26 юни: Lazyin' on a sunny afternoon - reprise

Една от много малкото недели в последните месеци, когато нямам повод със събуждането да запея Sunday Bloody Sunday. И не защото, както предположиха някои хора, съм си пял Sabbath Bloody Sabbath :) Съвсем не...

Събудих се с мисълта за друга песен, и минути след това тя вече звучеше около мен...

And I love to live so pleasantly,
Live this life of luxury -
Lazyin' on a sunny afternoon...
In the summertime...
In the summertime...

Мррррррррзеливо протягане, мрррррррзелив обяд, мррррррррзеливо мрррррзелуване още два-три часа... мрррррррзелив разговор, отсреща - мрррррррзелива реплика "и сега ми се пие бира... и сега ЩЕ пия бира!", "къде, с кого?", "ами засега няма с кого"... и мрррррзелът беше почти дотам :) Излитане от къщи, събиране на разни еленчета, бира и разговори за живота, котките и всичко останало в Иван Вазов, разходка из града, бира и разговори за живота, котките и всичко останало в О! Шипка, където вече ни чакаха Хриси, Люси и Бобсън, а съвсем скоро след това дойде и Васил. Той пък да вземе да донесе лоши новини за Булгара и за това, че концерт няма да има... е, какво пък, изчакахме и Пейо, станахме и започнахме да се лутаме като мухи без глави, да мислим къде ще сядаме пак :) След като вече се бяхме спрели на Дървеното, по средата на пътя натам Бобсън изведнъж се сети, че там - не, не точно ни чакат, но... но физиономията на лицето на Лина, когато ни видя да се носим като народна песен и да обкръжаваме тяхната маса, си беше наистина безценна :)

Оттам нататък - мрррррзелива бира в Дървеното, мрррррзелива заигравка на една чирачка-тя-си-знае-в-какво с двама сервитьори, мррррзеливи разговори за всичко, което може да ни хрумне, барабанене по масата, предложения за по-ефективно барабанене, изказвания на Ники по повод "вас, СМГейците" и навика да въртим я химикалка, я нещо по-опасно между пръстите, който явно си се просмуква от стените на училището... мрррррзеливо заговаряне по талафона, което в един момент ми донесе странни погледи с продължителността си... мррррзеливо ставане и понасяне към езерцето с лилиите... и като че ли тук вече продължилият цяла седмица огнен взрив някак неусетно се преля в нещо друго.

Unequal Injustice for All

[на английски]

Дойдоха. Видяха. Свириха.

Skin O' My Teeth и Symphony of Destruction на живо. Още едно задраскано от списъка с неща, които не съм мислел, че някога ще мога да видя. Започвам да се чудя дали изобщо да не задраскам целия списък, че както е тръгнало...

Дааа, както пише Лина, тази сутрин ми трябваше известно време, докато убедя краката си, че наистина има нужда да се раздвижат отново. Но да, дори след концерт на Megadeth има още за какво да се живее - пък било то и само за да разказваш за преживяното :)

Песен на деня: Trouble

[in English]

Песента, която определено най-добре описва този мой петък, няма начин да не е Trouble на Елвис Пресли, от музиката към неговия филм King Creole:

If you're looking for trouble
You came to the right place
If you're looking for trouble
Just look right in my face

I was born standing up
And talking back
My daddy was a green-eyed mountain jack
Because I'm evil, my middle name is misery
Well I'm evil, so don't you mess around with me!

I've never looked for trouble
But I've never ran
I don't take no orders
From no kind of man

I'm only made out
Of flesh, blood and bone
But if you're gonna start a rumble
Don't you try it on alone
Because I'm evil, my middle name is misery
Well I'm evil, so don't you mess around with me!

И не, това, че избирам тази песен, не значи, че мрънкам или се депресирам или нещо такова. Ако има нещо, което да съм научил изобщо от живота, то е, че ако съм в лошо настроение или направо депресиран, никога не трябва да пиша нещо на видно място, или да казвам нещо пред хора, или изобщо да оставям каквито и да е трайни следи от моментното си настроение - то със сигурност ще отмине, и ако съм оставил някакви следи, те само могат да връщат лоши спомени и да ме разстройват друг път, по-късно, когато случайно попадна на тях.

Не, причината да избера Trouble за песен на деня е съвсем друга. Просто днес е още един от тези дни, в които или се поддавам много лесно на чужди влияния или просто предложения, които ме вкарват в беля, или пък, тъкмо наопаки, твърде лесно намирам начин да накарам някой друг да ми играе по свирката, докато го водя към надлежно замаскирания капан. Щуротиите започнаха още в полунощ с отиването ми на гости на Васил и Велин за една бърза игра на Worms, продължиха с един почти очакван разговор на ICQ в малките часове на нощ... така де, на сутринта, после с всякакви странни събития на работа, след което успях да си изпрося от близки приятели един спокоен разговор над чаша кафе и една бърза разходка из парка... и Ерис знае какво още ме чака в остатъка от вечерта!