Кратки проблясъци на безумие

„Ni le bien qu'on m'a fait, ni le mal — tout ça m'est bien égal!“

От доста време насам си бях набелязал за гледане „La Môme“ — доста креативно преведено като „Едит Пиаф — живот в розово“ — все пак една нейна плоча бе част от музиката, с която съм израснал. Макар че, разбира се, ми е ясно откъде са взели идеята за заглавието (а то да вземе да се окаже, че креативният превод не е нашенски дори, а си е американското заглавие), все пак очаквах то да е леко подвеждащо — очаквах поне малко мрачен филм, като се има предвид историята на живота й — и при все това (всъщност независимо от това) очаквах филмът да ми хареса, особено защото не е поредната холивудска захаросана биография…

Оказа се, че очакванията ми са били дори слаби — и по двете точки. Прекрасно поднесена история, красиво преплетени различните части от живота й, невероятно превъплъщение в ролите на всички главни герои, че и на някои от просто прелитащите персонажи, твърде реалистични картини от до-, през-, между- и следвоенния живот във Франция, няколко на пръв поглед забавни, но — поне според мен — немалко верни коментарчета за живота и нравите на жителите на една-две други държави, убийствено операторско майсторство, още повече вкарващо всичките дребни психологически подробности направо в мозъка, че да не кажа в сърцето… и някой ще си помисли, че едва ли има смисъл да споменавам, че от време на време е имало и музика — но, да, има смисъл да споменавам музиката! Точно колкото трябва, точно когато трябва, точно които песни трябва, точно в които версии трябва… точно каквото трябва, че да превърне иначе много силния филм в нещо незабравимо. Е, признавам, с някои от по-уличните шансони ме поизненадаха, но едва ли ще издам твърде много, ако кажа, че в момента, в който зазвуча L'accordéoniste, очите ми се насълзиха; а със сигурност няма смисъл да споменавам и „Je ne regrette rien — car ma vie, car mes joies aujourd'hui, ça commence avec toi!“