Кратки проблясъци на безумие

Тихо в мрака

Тихо в мрака докосваш с мисли мойто сърце;
тихо в мрака сънувам твойто светло лице.
Тихо в мрака белее пътят, що ни дели -
тихо в мрака се смеят две любящи души.

Звездни лъчи

Звездите ме гледат
в среднощния мрак.
Звездите ме гледат —
протягам ръка
и тихо докосвам
лъчите им аз,
и тихо целувам
тез струни без глас,
и моля ги — нека
до теб долети
таз тиха целувка
връз звездни лъчи!

Ще има светлина

Това бе моят отговор на ръкавицата, хвърлена от Асен. Най-добре ще е да видите и другите :) И да, както казва Асен, сега чакаме информация за радиационния фон… и още нещо — и това „още нещо“ ще трябва да включва и брой думи, защото вчера така и не се разбрахме :)

Ще има светлина

Слънцето залезе. Песента на птиците се промени, леко, неусетно почти. Двете кучета се надигнаха бавно, хвърлиха по един примирен поглед на невъзмутимата котка и се преместиха в другия край на двора, по-близо до кухнята.

Човекът на широката тераса не помръдна, макар че усмивката, която бавно се разливаше по лицето му, като че ли стана още малко по-широка. И защо не — това бе любимото му време на деня — часът след залеза, лекият ветрец, затихващите птичи песни в горичката наоколо, избледняващият огън в оперението на облаците… Този тих, безименен час си бе негов, само негов.

Той знаеше, че скоро други ще се засуетят наоколо, ще запалят факлите край пътеката, ще вземат една от тях и с нея ще докоснат леко, толкова леко, всяка от свещите в четирите изкусно излети свещника на масата, ще прогонят нощния мрак. Той знаеше — и все пак всеки път се учудваше, не разбираше защо. Та нали там, горе, между облаците, вече се виждаше крехкият лунен сърп? Та нали след малко, отпървом плахо, една по една, а сетне сякаш вкупом, изведнъж, щяха да изплуват и звездите — толкова много звезди, толкова ярки звезди тук, в подножието на планината, далеч от светлините на големия град? Та нали същите тези хора, които вече изнасяха факлите, толкова пъти са се разхождали с него под бледата светлина на Млечния път и луната-закрилница?

Та нали и слънцето, макар залязло, не бе изгубено — нима нейде далеч, далеч на изток, през девет страни в десета, през два острова на трети, нямаше един бряг, един пясъчен плаж, където в този момент слънцето подаваше едва-едва лика си над хоризонта, плъзваше следа от нежен пламък по вълните, докосваше с милувка нейното чакащо лице? Та нали, когато слънцето залезе там, при нея, то ще донесе нейната милувка в топлия си обеден плам тук?

Та нали винаги ще има светлина?

Юли 2006
София

Далеч…

Далеч си ти почиваш,
в забравата и тишината
на родния край.

…………

Може ли едно хайку
да бъде усмивка и ласка?
Ще се върнеш тук…

Останките

Излизам от града; денят преваля
и мрак се ражда в задното стъкло.
В багажника самотно се търкалят
останките от половин живот.

А стаята е пуста, не душата —
потрепва тя все още; за какво?
Изнесла си се другаде веч, както
и аз изнасям се — и за добро.

И пак нарамвам кожената чанта,
завъртам ключ… замръзвам там за миг,
че стори ми се — в дървената рамка
се мярна и изчезна твоят лик.

Не, не изхвърлям, нито пък изгарям
и не забравям — трябва ли? Защо?
В багажника самотно се търкалят
останките от половин живот.

Монетата

Монетата живее в джоба
на ризата или на фланелката.
Тя не знае защо е там.

Не знае защо понякога
една ръка докосва джоба,
за да се увери, че тя е там.

Не знае защо друг път
ръката я стиска през плата,
за да се увери, че не сънува.

А рядко ръката я вади,
очите гледат гравюрите
и играта на светлината.

Монетата се пази от света
с прозрачна, твърда черупка -
гледай, но не докосвай.

На всяка стъпка се чува звън;
монетата ли свири по черупката
или черупката - по монетата?

На концерта на легендите
монетата би подскачала във възторг,
но бе преместена в таен, тих джоб.

След това, още в притихналата зала,
тя се върна на мястото си -
в джоба, до сърцето.

Още в първия миг
монетата попадна в този джоб -
оттогава сърцето бие до нея.

Случайност или символ?
Подарък във вихъра на момента.
"Съединението прави силата".

Случайност или съдба?
Небрежен, импулсивен дар,
превърнал се в опора.

Монетата живее в джоба.
И аз не знам защо е там,
но така трябва да бъде.

27.06.2005

[за разлика от останалата част от съдържанието на този блог, този текст е публикуван под защитата на Creative Commons лиценз с признание, без комерсиална употреба и със споделяне на споделеното; за повече информация - Open Culture или ]