Кратки проблясъци на безумие

И пак…

Мдам, преместването на блога към новия сървър като че ли мина успешно. Ааа, искате и да съм бил пишел нещо, като работи блогът ли?! Айде пък сега и вие - не може всичко наведнъж, я! :)

Тази безсмислена нула…

Понякога това да взривиш подпорите на широко възприетата картина на света може да доведе до революция, като с Теорията на относителността. Друг път обаче може да доведе и до самозабравено говорене на пълни глупости, понякога и дотолкова, че авторът сам да не осъзнава как тези, които уж му отговарят, му се подиграват.

Ето този суек например си мисли, че прави нещо наистина гениално, като маха нулата от математиката. Там е работата, че не го е доизмислил съвсем, но все пак вече пита дали даден език за програмиране (Forth, хубав език, ама едва ли много хора са чували за него) може да реализира тази система за изчисления! По-смешно ми е, отколкото дори ми е тъжно.

Уф…

…най-накрая си оправих имената на архивите на категориите, така че да сочат накъдето трябва. И докато ръчках из разните му там templates, пооправих и една-две не съвсем валидни XHTML щуротийки; ако сега RSS-ът за коментари ви се вижда изцяло нов и непрочетен, е, така се получи :P

Просто звуци

Не, както обикновено няма връзка между следващите редове и цитати… просто неща, които за пореден път ми минаха през ушите днес и вчера и тези дни… и сигурно и още ще минават...

………

Anything less than the best is a felony…

………

Вятърът — това съм аз,
пазете се бре, хора!
Защо ме гледате в захлас —
в мен е песента!

………

Мори огреяла, огреяла
ясна месечинка —
мори дошло време, дошло време
моми да крадеме…

………

And the rain wasn't made of water
And the snow didn't have a place in the sun
So we slipped behind the rainbow
And laid back till we had done

………

Shades of green grasses twine,
Girls drinking plasma wine.
A look at love, a dream unfolds,
Living here, you'll never grow old.

………

Тригодишно ли си вино пила,
та си толкоз, Радо, полудела?…

………

…And in the end, the love you take
Is equal to the love you make…

Шегите на Съдбата

За едно същество, което от време на време се мисли за заек, а друг път пък му се иска да крещи…

От време на време си припомням една фраза, която ми стана любима от момента, в който я прочетох в една от книгите на Бърнард Корнуел (а за да стигна до Бърнард Корнуел, трябваше да срещна Асен; а за да срещна Асен, трябваше да срещна Лина; а за да срещна Лина, трябваше да срещна Васил; а за да срещна Васил, трябваше години преди това да съм срещнал Иван; а за да срещна Иван, трябваше вече да съм разперил ръце и да съм скочил в недообмислен опит да полетя — и всичкото това, за да стигне до мен една мисъл?! :) Вече май съм споменавал фразата — а на български може би би звучала като „Животът е една шега на боговете и справедливост няма. Научи се да му се смееш… или ще плачеш до смърт.“

Да, Съдбата се шегува с нас — и това като че ли й доставя удоволствие. Дали ще ни подхвърли случайно съвпаденийце, на което не сме се и надявали, дали ще изчака седемнайсет пъти да премерим полусляпо, после да отрежем, и пет минути след това ще ни поднесе дребно късче информация, което ни е убягвало през цялото време, дали ще замъгли погледите и умовете на един, двама, петима души за минута, час, седмица, година, и после ще ги събере в настроение за откровен разговор, за да им даде възможност сами да видят на какви маймуни са се направили — шегите и извъртанията са най-разнообразни и понякога са толкова невероятни, че ако ги видиш описани в книга, ще я захвърлиш със смях. Ммм, това ми напомня, че съвсем наскоро открих един измачкан лист хартия, на който са нахвърляни подигравките на Съдбата от един-единствен летен следобед — нахвърляни накратко, с по едно редче, и пак не успях да ги събера на една страница голям формат. Май някой ден ще ги извадя на показ — и после Асен и Дрю ще ме намерят, но вече ще бъде късно :)

Много отдавна разбрах, че няма смисъл да се опитвам да предвиждам всичко, което светът може да хвърли срещу ми. Дълги години обаче имах твърде грешна представа за това как все пак трябва да се държа със света — мислех, че ако достатъчно дълго време не обръщам внимание на проблемите, все ще се намери някой друг да ги забележи и да направи нещо, и че в крайна сметка всичко ще се оправи. Трябваше да загубя няколко твърде ценни неща и хора — в почти всички области на живота си — образование, работа, приятели, твърде близки приятели — за да разбера, че плъзгането по наклонената плоскост не е добър вариант; както пеят разни пътни разбойници, „It can get you into trouble but it can't get you out“.

А какво тогава? Е, както вероятно сме си говорили — защото подобни разговори всъщност съм водил с доста от хората, на които изобщо може да им хрумне да прочетат това — правилният начин, правилният път не е само един, „истините винаги са поне две“. За момента следвам един малко по-различен вариант на идеята, че не трябва да приемаш живота твърде насериозно — така и така няма да се измъкнеш от него жив. Не, не казвам, че не вземам нищо насериозно, макар че някой ден може и това да опитам :) Просто… просто се опитвам да не се ядосвам твърде много за случки, на които така и така не съм можел да повлияя, да не се стряскам твърде много от дребни и не толкова дребни спънки и неуспехи, да не спускам забралото и бронята със шиповете при първия поглед накриво, „приятелските грешки да прощавам“, пък и, ако щеш, да следвам хубавото старо правило „Недей да виждаш злоба там, където може да има просто глупост“, леко пипнато от един колега в демонопоклонничеството в компютърния свят — „Недей да виждаш злоба там, където може да има просто некомпетентност“ :)

Ммммм… Добре де, трябва да призная, че това не винаги работи. Да, има моменти, когато с часове се нося отвеян и никой не успява да ме придърпа в какъвто и да е смислен разговор; има дни, в които намусеното ми изражение стряска всякакви клиенти и колеги и прочие гадове, преди да са успели да ме хванат на каквато и да е работа (уф… добре де… тука може би мъничко се размечтах…); има нощи, в които си се ядосвам, че така и не съм намерил на лаптопа си достатъчно място, за да сложа я Doom, я Quake, я Serious Sam, и не мога да хвана голямата двуостра обладана от демон брадва (ааааа-ха, пак обърках малко световете май) и да разчистя малко цялата бъркотия… но като цяло, това малко повече ми помага да се сещам по-често за това, че всъщност животът ми с времето става все по-хубав, малко по малко, в различните си части.

„Обърках малко световете май“… Ммммда, точно навреме се появи и тази идейка сега — още нещо, което ми се иска да спомена, макар и същността му да се състои в това, че не съм сигурен… Не съм сигурен в кое вярвам точно сега… От една страна, почти всеки ден виждам неща, които могат да бъдат приети като доказателства, че всеки човек, всяко разумно същество, всяко живо същество дори, живее в свой собствен свят, който едва-едва, мъничко, по ръбовете, се припокрива със световете на няколко други живи същества, и че никой никога не може, дори да иска, не може да допусне някой друг изцяло в собствения си свят, че никой никога не може, дори да иска, не може да позволи на някой друг да види света през неговите очи, че никой никога не може, дори да иска, не може да разбере нечий друг свят, че Вавилонското стълпотворение и объркването на езиците така, че никой да не може да разбере какво му казва никой друг, е възникнало още с първата искра живот… От друга страна пък, един от малкото начини да се опитам поне за себе си да си обясня някои от съвпаденията и случайностите и шегите на Съдбата е да си припомня един разказ, който четох навремето в „Техника молодежи“ и не мога да си спомня нито заглавие, нито дори автор — но помня, много добре помня, описанието на петте пръста на една ръка, потопени някъде докъм втората фаланга в кана с вода — как под нивото на водата те изглеждат като пет съвсем различни същества, които се движат някак необяснимо съгласувано, но издигнеш ли се над водата, виждаш как всички те всъщност са едно цяло — и, не, не става дума за Ричард Бах, него открих години след като прочетох този разказ и този поглед върху телата и умовете и душите на всички нас, всички отделни, самостоятелни личности…

И толкова много още ми се иска да напиша, но май ще остане за друг път — а сега просто ми се иска да се обърна пак към не-просто-заека и да се усмихна… та нали винаги ще има светлина?

Ай стига бе… :)

Хм, виж, това наистина никак не го очаквах :) Бих се чувствал много по-удобно като Библиотекаря (макар че тази позиция май вече е заета — и то от библиотекарка) — а то какво стана… Ще вземе да излезе вярно онова, че с какъвто се събереш… :)

И все пак… Death-aspected… то и позицията на Knight of House Death вече е заета… ама тук вече май започнах да смесвам метафори, ако не и направо светове…

You scored as Carrot Ironfounderson. You are Captain Carrot Ironfounderson of the City Watch in the greatest city on the Disc — Ankh-Morprok! A truly good natured, honest guy, who knows everyone, and is liked by all. Technically a dwarf, but only by adoption. You'd rather not be reminded that you are the true heir to the throne, but that does explain why people naturally follow your orders…

Which Discworld Character are you like (with pics)
created with QuizFarm.com

Предупрежденийце

Даааа, това ми харесва.

Несвързани…

Вчера вечерта за пореден път си припомних магията на Кени Роджърс и „The Gambler“ — и най-много за пореден път да се окаже заразно…

And the night got deathly quiet,
Space lost all expression
He said, if you're going to play the game, boy,
You've got to learn to play it right…

—————

Днес за пореден път си изгледах „Бандата“ („The Crew“), и пак се замислих на един от любимите ми изрази оттам — „I guess a coincidence is a coincidence till it ain't a coincidence no more“…

—————

Някои хора наричат разни игрални машини „one-armed bandits“. Е, не ми се беше случвало да видя чешма в ролята на едноок бандит, при това доста агресивен — но си беше забавен урок по физика.

—————

Обичам да пиша по дъската — понякога ми дава време да помисля за глупостите, които са ми на езика да кажа, и да се спра навреме, макар и само за да се замисля мъничко и да изтърся някоя още по-голяма глупост. Но… мразя тебешири! :)

Ха сега де… a?! :)

Хубав начин да започне човек деня и работната седмица - един виц и две задачки :)

Щрих

Неделя, 11 септември 2005, около 4:30 следобяд в Ню Йорк, 10:30 вечерта средноевропейско време, 11:30 вечерта нашенско си време. Евроспорт започва предаването на живо на финалния мач на US Open. Преди самата игра показват избрани моменти от играта на двамата финалисти през турнира, без коментар, само с музикален фон. За кадрите от играта на Роджър Федерер музикалният фон е Карл Орф - Кармина Бурана - Fortuna Imperatrix Mundi, точно в откъса за неумолимата жестокост на съдбата.

Властелинът на звездните пръстени

[на английски]

Открийте разликите:

"

Да, окото на Саурон. Открили са го, снимали са го - и е съвсем близо до нас, около Фомалхаут, не чак толкова неизвестна звезда.

Ха сега да ви видя колко спокойно ще спите след тази новина :)

На три! Еднооо... двеее... две и половина...

Я, как попадна пък тук? :)

Е, щом така или иначе си тук и четеш това, значи все пак съм успял да се убедя да започна да си водя някакви записки и на български език. Щях да кажа "някакви редовни записки", но съдейки по състоянието на Vortices of Extelligence в последно време, това би звучало доста смешно, нали?

Вероятно тук е мястото, където някой би очаквал отговори на разни въпроси като 'защо', 'кой', 'колко пъти... така де, колко често' и други подобни, но това е едно от нещата, които няма да намериш. Тук ще пиша разни неща, които ми звучат по-добре на български, там пък - на английски. Предполагам, че доста често някои писания ще се появяват и на двете места, но за момента не мога нито да обещая, нито да отрека. А, и нещо важно - също както и там, това няма да бъде дневник; ще бъде просто това, което си пише отгоре - случайни припуквания на някой заблуден неврон, за които съм решил, че са достатъчно безумни, за да карам големия лош свят да страда, докато ги чете - или да не страда, ако реши просто да ги игнорира, което би било по-разумното решение.

Е, като за въведение - толкова! Сполай ти, пък ако искаш, мини пак да видиш дали съм написал още нещо; ако не искаш, недей - това си е твоят живот, нито мога, нито имам право да ти казвам какво да правиш.