Кратки проблясъци на безумие

...и лед

И след огъня - лед.

Или не, не знам дали точно лед е най-подходящо. Макар че защо не - лед, тихи кристали, безмълвие, усмивка, празен поглед, спокойствие, празен мозък, сатори...

(ако четете това на главната страница, сега е моментът да видите какво се крие зад "Още от...")

Може би започна още в неделята - да, определено започна още в неделята, но не знам кога - дали в Иван Вазов, дали в О! Шипка, дали в Дървеното, дали край езерцето с лилиите... но край езерцето вече наистина бях преминал от бурния порой емоции към бавното, даже мудно, дори съвсем неподвижно наблюдаване, съзерцание, откриване за възприятия, но такива, които да дойдат сами.

После - работен ден. След работа - разходка по слънцето, глътка ром в беседка в парка в приятна компания, мимолетно видение в жълто, още една разходка - този път сам, но отново не самотен, прибиране вкъщи в невъзможно за мен време, неочаквано вдъхновение в маршрутката, възхищение и преклонение пред играта на Роже Федерер, поезия по ICQ, ромон и лудост на лятна буря, "спряха ни вода..." опааа, тока де... изтягане на леглото в тишина и мрак, дълъг телефонен разговор без никакви външни дразнители освен успокояващия вой на бурята и редките проблясъци на светкавиците... унасяне с мечти за Fiddler's Green, сега още по-реални, след като кажи-речи всеки ден ги изживявам в един или друг парк...

После - работен ден. Преди работа - взимам лист хартия и записвам нещо, което ми се върти из главата още от прибирането с маршрутката предната вечер. В работно време - окончателно утепване на две задачи, които ми висяха от месеци, опит да не се задуша от смях, като слушам борбите на петима души с една безнадеждно неработеща машина (нищо лично, знам, че беше трудно, просто разговорът ви беше убийствен!), изпращам записаното нещо, давам разрешение за разпространение (разбира се!), започвам сериозно да обмислям да си създам нова секцийка в блога... След работа - неочаквано телефонно обаждане, пращам Хриси за зелен хайвер, пресичам половината Борисова градина, докато си пея на висок глас Now I'm sittin' here, sippin' at my ice-cold beer, lazyin' on a sunny afternoon, случайно минавам покрай иглата-обелиск-кула над езерцето с лилиите, откривам Пейо там, въпреки че бях тръгнал да го търся в другия край на парка, успявам навреме да отзова експедицията за зелен хайвер на Хриси и да й обясня къде сме всъщност... и оттам нататък - нещо, което не бях правил от много, много месеци - изкатервам се до Пейо на гранитния постамент на иглата, лягаме върху топлите камъци, зарейваме поглед към другия край на надлъжната алея, че и отвъд, и... спираме всякакви разговори, загърбваме всякакви разсъждения, отместваме настрана всякакви мисли, лежим и гледаме. И както съвсем наскоро ми каза друг човек, "не бъркай нирвана със сатори!" Е, в този случай не можеше да се сбърка.

И пак дежа вю - биричка с Хриси в Дървеното... докато не усетих, че след десет минути ще заспя на масата.

После - работен ден, изненада от това колко много хора всъщност си спомнят и малкото ми име :) Или, както се изрази вечерта Елен, прякора ми :P Преди работа - начало на деня, за което не съм можел и да си мечтая - със SMS, изпратен минути след като съм си легнал, но се получи по-добре, че го получих за добро утро... След работа - Кривото, ИББ, измъкване на кралицата от самоналоженото й заточение в нейната кула, разговори, стрелкащи се във всякакви вероятни и невероятни посоки, някои разговори - по-дълги от други, после поредното доказателство, че при моите пътувания с таксита топологията на София се изкривява безнадеждно ("През Студентски град за Драгалевци... ама за по-пряко, за Студентски град ще минем през Стрелбище!"), и поредното отвисяване вкъщи online до сутринта - но този път изненадах птичките и заспах, преди те да запеят. Определено ще запомня *този* Петровден :)

После - работен ден. След работа (макар и все още на територията й) - World Targets in Megadeaths. После... после... после реших, че е крайно време да излея огъня и леда... пък тя каква стана! :) И, както съм казвал и преди, една Ерис знае какво ще ми донесе остатъкът от нощта!

Огън...

Огън. Блясък. Ревове. Гръм и трясък. Внезапен възторг. Внезапна ярост. Импулсивни, първосигнални реакции. Живот на втора космическа.

Горе-долу така усещам миналата седмица, от понеделник до неделя - като едно цяло, един изблик на лудост, поредица от заслепяващи и оглушаващи взривове на емоции, толкова близки по време, че се сливат в един-единствен ярък плам, след който не ми остава нищо друго, освен да се просна на земята - или в някоя беседка, или на някой гранитен блок - за да си поема дъх, и да остана така. И тези, които ме познават, може би ще останат много учудени, че този път съм склонен да приема "човешкото" определение за начало и край на деня - от събуждане до падане обратно в леглото, а не, както обикновено, досадно и педантично да настоявам на астрономическите дефиниции. Не, миналата седмица смятам да я започна *след* събуждането си в понеделник, без да се спирам на предишната неделя, която май повече от един човек ще си спомня като една от най-кървавите недели в последно време, за различни хора по поне 3-4 различни начина... но това е друга тема, която няма да бъде излишно развивана тук.

(ако четете това на главната страница, сега е моментът да видите какво се крие зад "Още от...")

Хмм... и както съм казвал неведнъж, аз не си водя дневник - или както самият блог би перефразирал една (вече) сравнително стара песничка, "аз не съм дневник - и никога няма да бъда!" :) Не се подлъгвайте от формата на това, което следва - просто съдържанието се оказа сравнително лесно делимо на скучните традиционни представи за дни... което изобщо не му пречи за мен самия да се слива в един-единствен пламтящ спомен.

20 юни: Поредната сбъдната мечта...

...но за това вече писах.

21 юни: Има меч... и не го е страх да го използва!

След концерта на Megadeth минахме замалко през "Дон Домат", за да отбележим още едно светло събитие - двама души, двама Асеновци, родени на една и съща дата - 20 юни! Малко, кратко, спокойно, весело - с едно-единствено изключение, едно мое донякъде забавно, донякъде самоубийствено гафче, което те бързо простиха... май :)

Нооооо... това не е всичко! Като ще е гарга, да е рошава... като ще е вълк, да е рунтав... като ще е рожден ден, да е купон! И на следващия ден, на двадесет и първи, бидохме събрани в една позната градинка около една позната беседка в Борисовата градина, за да отбележим събитието така, че наистина да го запомним. Странна сбирщина беше - имаше хора, имаше компютърджии, имаше мррмоти, имаше крокодили - общо-взето взривоопасна смес, но с помощта на подходящи количества бира и една почти случайно оказала се там китара бедствията бяха избегнати.

Всъщност атмосферата беше съвсем подходяща - имаше пиво, имаше бардове с китари, имаше рицари... или поне от един момент нататък си пролича, че има рицари, след като Асен с подобаваща церемония разопакова подаръка си - и се оказа достатъчно милостив, за да не накаже нито прекия вестоносец (в случая като че ли беше по-скоро вестоноска), нито случайно оказалите се там невинни пеони с новопридобития си меч. Да му е честит!

За любопитните, за тези, които не бяха там, за тези, които бяха там - ето малко снимки от мен (заедно с едно кратко клипче по самото връчване), а ето и допълнително малко снимки и от Катерина.

22 юни: "Трябва да мога да бъда това, което искам да бъда!"

Искам да мога да бъда това, което трябва да бъда!
Трябва да мога да бъда това, което искам да бъда!

А като си помисля, че в Кривото ми беше докривяло и ми се беше доспало и ми се струваше, че съм болен дотолкова, че съвсем сериозно ми мина през ум идеята да се прибера вкъщи, вместо да се покажа истински инат пред едно диво и рогато еленче... Добре, че безумието надделя и реших, че може би малко съвсем безразсъдно и диво лудеене под звуците на прекалено шумна музика, без мислене, без спирачки, без странични ефекти, ще бъде точно това, което да ме събуди - и се оказа точно така!

Концертът - не, не знам дали това трябва наистина да бъде наречено концерт - по-скоро изпълнението на живо, на което присъствах, най-вероятно няма да хареса на почти никой от тези, които четат това; на почти никой от познатите ми. Със сигурност няма да хареса на повечето, има някои, за които се съмнявам - но за мен беше един прекрасен катарзис. Още една червена точка за който там си знае - каква ти червена точка, то цяло червено петно в стил Юпитер/Зевс се заформи! :)

23 юни: "Are you going crazy now?"

Очакване. До последния момент - невярващо очакване.

Излитане от работа. Несъзнателно водене на статистика за броя на хората в съседни коли, които стискат същите черни билети. Съвсем очаквано задръстване. Съвсем неочакван полицейски кордон. Последната миля - пеша. Бира и солети на шарена сянка под светофара. Изпушило такси. Нервно-яростни опити да бъде взето на абордаж някое от прелитащите други - все заети. Немислимо мил и дружелюбен шофьор. Пристигане!

Врязване в тълпата. На всеки две крачки - по двама познати. В един момент спираме да се учудваме на хората, на които попадаме. Sheky & The Bloody Boys "слушаме" от разстояние - в тълпата пред входа на стадиона. Честно казано, не съжалявам за това.

Учудващо лесно влизане. Учудващо лесно преминаване през охраната. Вече започвам да приемам за нормално това, че виждам Cavy на входа, през който влизам :)

Ахат. Огнени души. Дървото. Черната овца. Защо ли Звезди си мисли, че някой го чува, като пее - че то ние пеем толкова по-силно от него :)

Я да видим сега кой е дошъл... Изнасят на сцената закачалка със шест китари. Излиза един жизнерадостен свирец, който успява да разсмее публиката и да я накара да реагира - къде с подканящите си жестове, къде просто с вида си на весел дъблински бомбаджия... А малко след това аз за пореден път зачерквам нещо от списъка, който вече не е "неща, които не мисля, че някога изобщо ще видя", а е "няма ли да е прекрасно да видя и това... я да видим как да го организираме!" Black Label Society. Зак Уайлд. Певец. Китарист. Виртуоз. Водач на групата (повечето хора забравят това). Ако някой беше казал, че по технически или каквито и да било други причини останалата част от концерта се отлага примерно за следващия ден, пак щях да си тръгна щастлив.

Пауза. Почивка. Разкършване на кръстове, рамене и всякакви кости и мускули - в този момент все още само такива, за които си знаем, че ги имаме - другото ще дойде по-късно. Бира? Тц, няма да можем да се намерим после. За смях и на кокошките - размяна на SMS-и: "вдъхнових се - стигнах почти най-отпред". Тогава още не осъзнах какво значи това... а ние си останахме на прилично разстояние от сцената.

Обръщане назад - "доколкото виждам, все е пълно". Подскок - "да, целият терен е пълен!"

.............

Вик през високоговорителите - "Are you there? I can't hear you!"

Рев от стадиона.

Светлините започват ту да гаснат, ту да мигат.

"I still can't hear you!"

Рев от стадиона.

И започнаха да излизат.

Адам Уейкмън.

Бил Уорд.

Джийзър Бътлър.

Ози.

И Тони Айоми!

.......................

Да, знам, че вероятно сте стигнали дотук с идеята да прочетете какво ще напиша за самия концерт. Ще трябва да ви разочаровам - нищо от това, което изпитах, не мога да предам с думи. Нищо.

Е, добре де... ако сте съгласни на бледа имитация, на сива сянка, на двойно, че да не е и тройно отражение на чувствата и преживяното - ето един-два отблясъка.

...................

Акорд... какъв ти акорд! Звук... втори... трети... ритъм... подскок... отмятане на глава... подскок... оглеждане - всички хора на стадиона скачат. Ръка на рамото ми. Друга ръка на другото рамо. Бърз поглед наляво, бърз поглед надясно - двама младежи, доста по-малки и на ръст, мълчаливо молят за опора и трамплин; иска ли питане!

....................

Звуци. Акорди. Музика. Сола - до болка познати сола - унасящи сола - ръка в небето, затворени очи, завеяно носене в ритъма - и като мълния проблясва мисълта "Какво правиш бе! Това със завеяното носене в ритъма си го правил колко години вече - сега Тони Айоми свири това пред теб, можеш да го видиш!" Ръка в небето, отворени очи, завеяно носене в ритъма, погледът - прикован в Китариста.

.....................

А някои хора в този момент са го гледали от няма и три метра разстояние!

.....................

"Are you going crazy now?"

Рев от стадиона.

.....................

Да, на теория биха могли да свирят повече. НЕ, НЕ МОЖЕХА да изсвирят всички убийствени парчета от 30-годишно творчество за една вечер!

.....................

Е, ако го кажа пак това за списъка, сигурно ще ми е за първи път :P

.....................

Слязоха от сцената. За изпращане на хората, които не искахме - не, не че не искахме - не можехме веднага да си тръгнем от стадиона - запис на още една добре позната песен. Въздишка. Замисляне. Как се оказва... как се случва... какво се случва... как изведнъж се оказва така, че през последните няколко месеца толкова много хора изживяваме промени - и не дребни промени, а промени в начина на живот като цяло, промени в начина, по който гледаме на живота, промени в начина, по който животът ни гледа...

Разходка през тихия град - а в душите няма как да е тихо. Чак до Малките пет кьошета се виждаха ясно малки и не толкова малки групички хора, за които нямаше и капка съмнение откъде идват.

И на всичкото отгоре това не беше краят на вечерта - и май за всички, които се разпаднахме на мънички групички, тя е продължила уж спокойно, но не съвсем... уж обичайно, но не съвсем... уж нормално, но съвсем не... и си имаше своите ярки проблясъци на лудост.

На 24 юни не се случи нищо :)

25 юни: С въздишка продължаваме напред

Сън до никое време. Тих семеен обяд. Още малко почивка. Тръгване към изборния пункт - и в последния момент осъзнах, че след минаването оттам няма да се върна веднага вкъщи; в последния момент грабнах дрехите и книгата.

Добре, поне малко трябва да кажа и за това, което се случи на този ден в България. Няма какво да се залъгваме - подозирахме, че ще стане така. Таяхме надежди за чудо, за осъзнаване, за... и аз не знам за какво. Е, може да звучи странно, но това, което се случи, беше най-доброто, което можеше да се случи. Не казвам, че е много добро; не казвам, че е добро изобщо; казвам просто, че беше най-добрият от вариантите, които действително бяха вероятни Въздъхвам, поклащам глава и продължавам напред.

Както направих и точно тогава - минах през училището в Драгалевци, въздъхнах, скочих в маршрутката и тръгнах към Студентски град. Имах нужда от смяна на обстановката. Имах нужда от това около мен никой да не говори за изборите. Мислех си, че имам нужда от нещо, за което изпратих три SMS-а с покани - и трите бяха отклонени съвсем учтиво, със съвсем уважителни причини - и всъщност така се получи по-добре.

Зад МЕИ-то (добре де, зад Техническия университет) има ливадка. В нея има пътеки. Между пътеките - местенце, където има много повече пеперуди, отколкото хора, много повече цветя, отколкото пеперуди, и много повече комари, отколкото цветя. Излегнах се на тревата, отворих бутилчицата Nestea и пакетчето солети, разгърнах поредната книга с повести на братя Стругацки...

След три часа се сепнах - май съм гладен :)

Разходка до Зимния дворец, хапване в добре познато старо заведение - сам, но не самотен. А дори не и сам - хапването завърши с непринуден разговор над биричките; Хриси, и на мен ми липсваше напоследък!

26 юни: Lazyin' on a sunny afternoon - reprise

Една от много малкото недели в последните месеци, когато нямам повод със събуждането да запея Sunday Bloody Sunday. И не защото, както предположиха някои хора, съм си пял Sabbath Bloody Sabbath :) Съвсем не...

Събудих се с мисълта за друга песен, и минути след това тя вече звучеше около мен...

And I love to live so pleasantly,
Live this life of luxury -
Lazyin' on a sunny afternoon...
In the summertime...
In the summertime...

Мррррррррзеливо протягане, мрррррррзелив обяд, мррррррррзеливо мрррррзелуване още два-три часа... мрррррррзелив разговор, отсреща - мрррррррзелива реплика "и сега ми се пие бира... и сега ЩЕ пия бира!", "къде, с кого?", "ами засега няма с кого"... и мрррррзелът беше почти дотам :) Излитане от къщи, събиране на разни еленчета, бира и разговори за живота, котките и всичко останало в Иван Вазов, разходка из града, бира и разговори за живота, котките и всичко останало в О! Шипка, където вече ни чакаха Хриси, Люси и Бобсън, а съвсем скоро след това дойде и Васил. Той пък да вземе да донесе лоши новини за Булгара и за това, че концерт няма да има... е, какво пък, изчакахме и Пейо, станахме и започнахме да се лутаме като мухи без глави, да мислим къде ще сядаме пак :) След като вече се бяхме спрели на Дървеното, по средата на пътя натам Бобсън изведнъж се сети, че там - не, не точно ни чакат, но... но физиономията на лицето на Лина, когато ни видя да се носим като народна песен и да обкръжаваме тяхната маса, си беше наистина безценна :)

Оттам нататък - мрррррзелива бира в Дървеното, мрррррзелива заигравка на една чирачка-тя-си-знае-в-какво с двама сервитьори, мррррзеливи разговори за всичко, което може да ни хрумне, барабанене по масата, предложения за по-ефективно барабанене, изказвания на Ники по повод "вас, СМГейците" и навика да въртим я химикалка, я нещо по-опасно между пръстите, който явно си се просмуква от стените на училището... мрррррзеливо заговаряне по талафона, което в един момент ми донесе странни погледи с продължителността си... мррррзеливо ставане и понасяне към езерцето с лилиите... и като че ли тук вече продължилият цяла седмица огнен взрив някак неусетно се преля в нещо друго.

Да дадеш минимашина за благотворителност...

[на английски]

Напоследък доста често в разговори достигаме до темата за това как да се справяме с купищата стара компютърна и компютъроподобна техника и всякакви аксесоари, която с годините се натрупва по мазетата, таваните и холовете. Вече трябва да имаме предвид и нов фактор :)

Един от по-популярните начини да сбориш такива стари неща (освен очевидните - да ги изхвърлиш или да създадеш музей за компютърна техника) е даряването на някоя благотворителна организация. Е, както Джереми Заводни е установил наскоро, има поне една благотворителна организация, която се е опарила от подобен опит - Goodwill Industries International изрично забранява всякакви дарения на минимашини или по-големи компютърни зверове!

Както пише Джереми, ясно е, че такава забрана може да се появи само след като някой наистина опита да дари минимашина за благотворителност! :)

Unequal Injustice for All

[на английски]

Дойдоха. Видяха. Свириха.

Skin O' My Teeth и Symphony of Destruction на живо. Още едно задраскано от списъка с неща, които не съм мислел, че някога ще мога да видя. Започвам да се чудя дали изобщо да не задраскам целия списък, че както е тръгнало...

Дааа, както пише Лина, тази сутрин ми трябваше известно време, докато убедя краката си, че наистина има нужда да се раздвижат отново. Но да, дори след концерт на Megadeth има още за какво да се живее - пък било то и само за да разказваш за преживяното :)

Пасивност. Невежество. Сивота. И пламъчета.

Тези дни препрочитам някои основни писания на братя Стругацки. Вчера вечерта, докато се опитвах да прогоня съня с поредното препрочитане на "Трудно е да бъдеш бог", попаднах на страница-две разсъждения, които удариха право в сърцето - и в мозъка - и изобщо навсякъде, където можеха да ударят. Разсъждения, които се отнасят за един измислен свят, за една по-ранна, феодална епоха, за една малко по-безнадеждно изглеждаща тирания, но които се вписаха много, много добре в моите мисли относно една тема, която на мен ми се вижда направо невероятна, немислима - из доста блогове напоследък текат оживени дискусии за предстоящите парламентарни избори и не за това за кого да гласува човек, а за това дали изобщо трябва да гласува!

Съвсем скоро споделих с някого, че въпреки че имам ясни политически схващания, нито мога, нито искам да се занимавам с агитация в каквато и да е форма или размер - не искам дори да казвам на когото и да било за кого аз самият смятам да гласувам, да не говорим за това за кого според мен би трябвало да гласува някой друг. Има обаче едно нещо, свързано с политиката и изборите, което може да ме накара да се ядосам дотолкова, че да започна да говоря по тези въпроси; едно нещо, за което чувствата и убедеността ми са много по-силни, отколкото за която и да е друга свързана с това тема; едно нещо - и това е, че всеки ТРЯБВА да гласува!

Няма да започна да излагам аргументи - достатъчно аргументи за и против бяха изписани из блоговете и коментарите при Пейо, Йовко, Васил, Дончо, Силвина, Алекс, а сигурно и много други. Просто по-надолу, в extended entry-то, ще ви покажа какво прочетох вчера - и по средата на текста изведнъж ме осени, че това не е само политическо, не се отнася само за гласуването, а до голяма степен важи и за едва прохождащите опити за борба на фронта на свободата при софтуера, при компютърните произведения, при произведенията на изкуството изобщо (е, там е силно да се каже, че едва прохожда)... Както и да е, четете нататък и преценявайте сами!

(ако четете това на главната страница, ще трябва да изберете 'Още от...', за да видите текста на братя Стругацки)

Из "Трудно е да бъдеш бог", Аркадий и Борис Стругацки, 1966
Превод на български: Симеон Владимиров, 1979

Двеста хиляди мъже и жени. Двеста хиляди ковачи, оръжейници, месари, галантеристи, златари, домакини, проститутки, монаси, сарафи, войници, скитници, оцелели книжници се въртяха сега в душните, вмирисани на дървеници легла; спяха, любеха се, пресмятаха наум печалбите, плачеха, скърцаха със зъби от злоба или от обида... Двеста хиляди души! За [главния герой] в тях имаше нещо общо. Сигурно това, че всички без изключение още не бяха хора в съвременния смисъл на думата, а полуфабрикати, късове материя, от които само кървавите векове ще изстържат някога истинския горд и свободен човек. Те бяха пасивни, алчни и невероятно, фантастично егоистични. Психологически те почти всички бяха роби - роби на вярата, роби на себеподобните си, роби на дребни страсти, роби на користолюбието. И ако по силата на съдбата някой от тях се родеше или станеше господар, той не знаеше какво да прави със свободата си. Отново бързаше да стане роб - роб на богатството, роб на противоестествените излишества, роб на покварени приятели, роб на робите си. По-голямата част от тях нямаха никаква вина. Те бяха прекалено пасивни и прекалено невежи. Робството им се градеше върху пасивността и невежеството, а пасивността и невежеството непрекъснато раждаха робство. Ако всички бяха еднакви, човек трябваше да скръсти ръце и да изгуби всякаква надежда. Но все пак те бяха хора, носители на искри от разум. И постоянно ту тук, ту там сред техните пластове пламваха и се разгаряха пламъчетата на безкрайно далечното и неизбежно бъдеще. Пламваха въпреки всичко. Въпреки цялата им привидна безполезност. Въпреки гнета. Въпреки че ги гасяха с ботуши. Въпреки че не бяха потребни никому и че всички на тоя свят бяха против тях. Въпреки че в най-добрия случай можеха да разчитат само на едно презрително съжаление...

Те не знаеха, че бъдещето е на тяхна страна, че бъдещето без тях е невъзможно. Не знаеха, че в този свят на страшните призраци от миналото те са единствената реалност на бъдещето, че са фермент, витамин в организма на обществото. Унищожете този витамин и обществото ще загине, ще започне социален скорбут, мускулите ще отслабнат, очите ще изгубят остротата си, зъбите ще изпадат. Нито една държава не може да се развива без наука - ще я унищожат съседите. Без изкуствата и общата култура държавата губи способността си за самокритика, започва да насърчава погрешните тенденции, започва всяка секунда да ражда лицемери и отрепки, да развива у гражданите консумативност и самонадеяност и в края на краищата също така става жертва на по-благоразумни съседи. Можеш колкото си щеш да преследваш книжниците, да забраняваш науката, да унищожаваш изкуството, но рано или късно ще трябва да се сепнеш и със скръцване на зъби да направиш път на всичко, което властолюбивите и невежи така силно мразят. И тези сиви хора, които държат властта, колкото и да презират знанието, не могат да направят нищо против историческата обективност, могат само да я забавят, но не и да я спрат. Те презират знанието и се боят от него, но все пак неизбежно стигат до извода, че трябва да го насърчават, за да се задържат. Рано или късно те трябва да разрешат университетите, научните дружества, да създадат изследователски центрове, обсерватории, лаборатории, да създадат кадри, хора, които мислят и знаят, хора, които се изплъзват от контрола им, хора със съвсем друга психика, със съвсем други потребности, а тези хора не могат да съществуват, още по-малко да функционират в предишната атмосфера на долно користолюбие, на дребни интереси, на тъпо самодоволство и чисто плътски потребности. На тях им е потребна нова атмосфера - атмосфера на всеобщо и всеобхватно знание, пропита с творческо напрежение, потребни са им писатели, художници, композитори и сивите хора, които държат властта, се принуждават да им направят и тази отстъпка. Който се инати, ще бъде пометен от по-хитрите противници в борбата за власт, но който прави отстъпката неизбежно и парадоксално, против волята си, сам си копае гроба. Защото растежът на културата на народа в цялата й широта - от естественонаучните изследвания до спообността да се възхищава от голямата музика - е смъртоносна за невежите егоисти и фанатици...

Песен на деня: Trouble

[in English]

Песента, която определено най-добре описва този мой петък, няма начин да не е Trouble на Елвис Пресли, от музиката към неговия филм King Creole:

If you're looking for trouble
You came to the right place
If you're looking for trouble
Just look right in my face

I was born standing up
And talking back
My daddy was a green-eyed mountain jack
Because I'm evil, my middle name is misery
Well I'm evil, so don't you mess around with me!

I've never looked for trouble
But I've never ran
I don't take no orders
From no kind of man

I'm only made out
Of flesh, blood and bone
But if you're gonna start a rumble
Don't you try it on alone
Because I'm evil, my middle name is misery
Well I'm evil, so don't you mess around with me!

И не, това, че избирам тази песен, не значи, че мрънкам или се депресирам или нещо такова. Ако има нещо, което да съм научил изобщо от живота, то е, че ако съм в лошо настроение или направо депресиран, никога не трябва да пиша нещо на видно място, или да казвам нещо пред хора, или изобщо да оставям каквито и да е трайни следи от моментното си настроение - то със сигурност ще отмине, и ако съм оставил някакви следи, те само могат да връщат лоши спомени и да ме разстройват друг път, по-късно, когато случайно попадна на тях.

Не, причината да избера Trouble за песен на деня е съвсем друга. Просто днес е още един от тези дни, в които или се поддавам много лесно на чужди влияния или просто предложения, които ме вкарват в беля, или пък, тъкмо наопаки, твърде лесно намирам начин да накарам някой друг да ми играе по свирката, докато го водя към надлежно замаскирания капан. Щуротиите започнаха още в полунощ с отиването ми на гости на Васил и Велин за една бърза игра на Worms, продължиха с един почти очакван разговор на ICQ в малките часове на нощ... така де, на сутринта, после с всякакви странни събития на работа, след което успях да си изпрося от близки приятели един спокоен разговор над чаша кафе и една бърза разходка из парка... и Ерис знае какво още ме чака в остатъка от вечерта!

PGP key-signing party на семинара на Linux-BG?

[на английски]

Една идейка, която ми се върти от известно време из главата - че защо да не я дам най-накрая? :)

На юнското семинарче на Линукс за българи, дали пък да не си направим едно PGP key-signing party или поне key-exchange party? Щураците, които се носим насам-натам с лаптопи и сме достатъчно глупави и доверчиви, че да си пъхаме из лаптопите разни чужди untrusted media, можем да направим и размяната, и самото подписване на място. За другите - нека всеки (вкл. и гореописаните щураци) да си носи купчина листчета хартия (или както направи преди време Калоян Доганов, направо визитки) с името си, PGP key ID и PGP key fingerprint върху тях, и да ги раздава.

Като страничен ефект това може да помогне и за опознаването/разпознаването на хора, които си пишат e-mail съобщения от време на време, пък си мислят, че никога не са се виждали на живо :)

"И да запеем песничката стара..."

"...в която се разказва - ако свеждаш глава,
не можеш да огледаш хубаво света!
Животът ти е кратък, не поглеждай назад -
вдигни очи и смело погледни света!"

Тази хубава старичка песен си припомням като поздрав - поздрав за хора, които наистина го заслужават. За теб, която ме убеди да не вярвам в случайности - и в невероятната поредица случайности и съвпадения, които изобщо доведоха до една среща и едно запознанство. За теб, който упорито държеше ръката си протегната към мен, докато аз най-накрая не я поех за помощ и опора, и който след това скромно каза "а, следващия път ще го направиш ти, когато имам нужда". За теб, която ми напомни, че понякога не е нужно да отговориш с възторг или дори с усмивка - важното е изобщо да отговориш. За теб, която се хвърля с еднакво желание и ентусиазъм в събирането на много хора за големи, дългосрочни цели, и събирането на шепа хора за спокойно четене в компания, без да очакваш никаква отплата освен една-две благодарни топли усмивки. За теб, който стопли една вечер, като ми изрецитира стихове, без да знаеш колко любими стихове си уцелил. За теб, която някой ден ще се наспи - сигурно в деня, в който аз се наям. За теб, който осветли слънчевата вечер с рошавия разказ за спектъра - и не само с този разказ, и не само тази вечер. За всички останали.

И, разбира се, точно тази хубава песен си припомням и за Николай Баровски.

Усмивки в тихия дъжд

Като че ли вече съм споменавал, че обичам дъжда. Не знам на кого е хрумнала първоначално идеята за прибиране от ИББ в Кривото до Дървеница и Студентски град пеша, но когато Катерина, Хриси и Пейо я споменаха на тръгване, Ники, Иван и аз се присъединихме с радост - а дъждът, който ни съпровождаше през по-голямата част от пътя, като че ли от самото начало беше просто част от веселата разходка.

За такива моменти живее човек - или не, всъщност не мога да правя такива обобщения. За такива моменти живея аз. За радостта в очите на приятел. За непринудения разговор, в който всички са сигурни, че всяка дума и фраза казват точно това, което изглежда, без подводни течения и водни ями. За нежния ромон на дъжда. За една усмивка - от тези без опаковка. За челника-изненада, измъкнат от раницата, с който беше много по-ясно точно в коя локва ще стъпим. За тихото джвакане на чифт обувки, стъпили в достатъчно локви. За плахото треперене на таралежа, изумен от внезапните ласки на половин дузина великани. За първите стъпки на хор "Нема нужда", подкрепен от специални гости, които могат да пеят. За пропуснатата възможност за снимка на двама души, вървящи по трамвайните релси, хванати ръка за ръка, с погледи, зареяни далеч напред в загадъчната тъма. За смешните клатушкания на други двама зад тях, объркани от нуждата да слагат крак пред крак върху тясната релса и да балансират раниците по едно и също време. За радостта във всеки поглед, топлината във всяка дума, усмивката във всеки жест, смеха във всяко докосване, мълчаливата благодарност от всеки към всеки, че е там, че е човек, че е приятел, че споделя мига. Да, за такива мигове живея аз.

Какво да изхвърлиш, какво да запазиш...

Now every gambler knows that the secret to survivin’
Is knowin’ what to throw away and knowin' what to keep.
'cause every hand’s a winner and every hand’s a loser,
And the best that you can hope for is to die in your sleep.

Когато се събудих тази сутрин, в главата ми звучеше тази песен - "The Gambler" на Кени Роджърс, отново и отново и отново. Не знам защо - не съм я слушал вчера, не съм я слушал тази година, не съм я слушал кажи-речи от 2002 насам, макар че моята връзка с тази песен е много дълготрайна, стабилна и дълбока, о, да! Тя започна преди около 20 години, когато за първи път се зарових в плочите на баща ми, които стояха в моята стая просто защото в нея живееше грамофонът; продължи с една-две касетки, събрани от разни музикални магазини; преживя бурен възход по време на телевизионния сериал "The Gambler", който мина през някоя от българските телевизии около 1990; после се изрази във вид на един-два компактдиска; после заглъхна за няколко години, докато днес внезапно се разпали пак.

Е, добре де, може пък и да съм имал причина да се сетя точно за тази песен; може пък и да е било, защото тя много добре описва моя живот през последните няколко месеца. Не, нямам предвид това, че ми се иска да скоча на първия влак за Дивия запад и да реша веднъж завинаги въпроса дали Smith & Wesson *винаги* бие каре аса! Песента доста добре описва усещането за всичките тези хора, неща, събития, случки, инциденти, добрини, лошавини, лудини - всичко, което се изсипа в живота ми, след като реших да отворя портите и да го пусна. Стари познати, с които се държа "по новому", нови хора, с които се държа по старому, много хора (а всъщност и аз), които шашкам, като се държа просто (не)подобаващо лудо... И, разбира се, от другата страна също - намирам по нещо ново у хора, които уж познавам отдавна, запознавам се със нови хора, опознавам стари познати, намирам приятели, създавам врагове, развеселявам хора, натъжавам хора, правя неочаквани неща, правя грешки, правя си живота весел - общо-взето го правя да звучи наистина като в Дивия запад, а? :)

Съвсем като в песента, има неща и хора, които съм намерил, които ми се иска да изхвърля; има много повече неща, хора и уроци, които ми се иска да запазя; но има много, много малко неща, които съм направил, за които наистина да съжалявам. Отново си спомням за Ричард Бах - думите му за света около нас, за хората около нас, които не са нито добри, нито лоши, а просто *са*, и описанието му на живота на всеки човек като филм с един човек в ролята на режисьор, един човек в ролята на зрител, един човек в главната роля, един човек в ролята на сценарист, който единствен решава какъв да бъде филмът - и за моя живот като че ли съм решил да бъде нещо като бурна, нелогична, непредсказуема комедия от грешки, която може да бъде толкова забавна, че понякога просто избухва и повлича половин дузина невинни наблюдатели в поредното лудешко начинание - и така ми харесва!

На три! Еднооо... двеее... две и половина...

Я, как попадна пък тук? :)

Е, щом така или иначе си тук и четеш това, значи все пак съм успял да се убедя да започна да си водя някакви записки и на български език. Щях да кажа "някакви редовни записки", но съдейки по състоянието на Vortices of Extelligence в последно време, това би звучало доста смешно, нали?

Вероятно тук е мястото, където някой би очаквал отговори на разни въпроси като 'защо', 'кой', 'колко пъти... така де, колко често' и други подобни, но това е едно от нещата, които няма да намериш. Тук ще пиша разни неща, които ми звучат по-добре на български, там пък - на английски. Предполагам, че доста често някои писания ще се появяват и на двете места, но за момента не мога нито да обещая, нито да отрека. А, и нещо важно - също както и там, това няма да бъде дневник; ще бъде просто това, което си пише отгоре - случайни припуквания на някой заблуден неврон, за които съм решил, че са достатъчно безумни, за да карам големия лош свят да страда, докато ги чете - или да не страда, ако реши просто да ги игнорира, което би било по-разумното решение.

Е, като за въведение - толкова! Сполай ти, пък ако искаш, мини пак да видиш дали съм написал още нещо; ако не искаш, недей - това си е твоят живот, нито мога, нито имам право да ти казвам какво да правиш.