Кратки проблясъци на безумие

Усмивки в тихия дъжд

Като че ли вече съм споменавал, че обичам дъжда. Не знам на кого е хрумнала първоначално идеята за прибиране от ИББ в Кривото до Дървеница и Студентски град пеша, но когато Катерина, Хриси и Пейо я споменаха на тръгване, Ники, Иван и аз се присъединихме с радост - а дъждът, който ни съпровождаше през по-голямата част от пътя, като че ли от самото начало беше просто част от веселата разходка.

За такива моменти живее човек - или не, всъщност не мога да правя такива обобщения. За такива моменти живея аз. За радостта в очите на приятел. За непринудения разговор, в който всички са сигурни, че всяка дума и фраза казват точно това, което изглежда, без подводни течения и водни ями. За нежния ромон на дъжда. За една усмивка - от тези без опаковка. За челника-изненада, измъкнат от раницата, с който беше много по-ясно точно в коя локва ще стъпим. За тихото джвакане на чифт обувки, стъпили в достатъчно локви. За плахото треперене на таралежа, изумен от внезапните ласки на половин дузина великани. За първите стъпки на хор "Нема нужда", подкрепен от специални гости, които могат да пеят. За пропуснатата възможност за снимка на двама души, вървящи по трамвайните релси, хванати ръка за ръка, с погледи, зареяни далеч напред в загадъчната тъма. За смешните клатушкания на други двама зад тях, объркани от нуждата да слагат крак пред крак върху тясната релса и да балансират раниците по едно и също време. За радостта във всеки поглед, топлината във всяка дума, усмивката във всеки жест, смеха във всяко докосване, мълчаливата благодарност от всеки към всеки, че е там, че е човек, че е приятел, че споделя мига. Да, за такива мигове живея аз.