Кратки проблясъци на безумие

PGP-ключът ми отразява промени в истинския живот

По-рано тази седмица направих две промени в PGP ключа си — отмених user ID-тата от CNsys, Space.BG и Hoster и добавих ново за PacketScale.

Така завършва един почти седемгодишен период в живота ми и, явно, започва нов. Ще видим какво ще донесе той.

За едно весело лято

Реших, че първи юни е един добър ден да пусна скромния си опит за превод на A Summer of Fun :)

За едно весело лято

Манифест

Като в детските игри, ограничавани само от това какво още ще успеем да измислим, идеята на "За едно весело лято" е да ни върне към живота, пълен със забавления, и откритото към тях мислене. Вместо да позволим на младежкото щастие да бъде заместено от унило предсказуемия кръговрат на възрастните, нека съзнателно да опитаме да обърнем нещата между първи юни и първи септември.

Тъй като различните хора имат различни начини за приятно прекарване на времето, естествено, че не всяко от тези предложения ще се хареса лично на теб. Приеми ги по-скоро като основа, която да те вдъхнови за твоя собствен списък от идеи за по-весел живот.

Работи по-малко

Тук „работа“ е сделката „твоето време и енергия срещу пари“. Съветът ни не е да бъдеш по-малко продуктивен или по-мързелив, а да се научиш да действаш по-ефикасно, за да намалиш часовете, които прекарваш в службата си.

Още по-добре ще е да работиш още по-малко, като просто харчиш по-малко. Ако спестовността ти се вижда тежка, припомни си колко малко материални неща ти бяха нужни, докато беше малък. Опитай нови евтини или безплатни забавления. Ако не можеш да намериш нещо готово, измисли си го, както правеше едно време.

Играй повече

Всеки ден наблягай върху някаква форма на игра. Играенето просто за да играеш (не за социални контакти или всякакви облаги) е хубаво за всеки и ако го вкараш обратно в живота си, ще промениш всичко. Повече информация за това колко е важна играта има в изследванията на д-р Стюарт Браун.

Излез навън

Лятото е забавно и заради хубавото топло време, което ти позволява да прекарваш повече време на открито. Излез навън и се радвай на праха, потта и слънчевия загар. Ако ти стане горещо, не се прибирай — намери си някаква студена вода, скочи вътре, наплискай се, полей се с нея и давай нататък.

Спи другояче

Да си лягаш много късно или да ставаш много рано е лесен начин да се пренесеш в съвсем нов свят. Дворът, улицата, всичко от другата страна на входната ти врата може да се превърне в нещо ново и непознато, ако го изследваш съвсем, съвсем сам.

Експериментирай

Ето ти една идея: всяка неделна вечер си запиши нещо, което още не си правил никога. Гледай да го отметнеш до края на седмицата, за да си готов за следващото. Не се отпускай.

Колкото по-голямо е предизвикателството, толкова по-доволен ще си накрая. Използвай и страха като подбуда да опиташ нещо ново. Запомни, че и неуспехът понякога е интересен и ценен.

Откачи се от Мрежата

Как се получи така, че ни е по-интересно да описваме най-вълнуващите моменти в живота си, вместо да ги изживяваме? Забрави за Facebook, Twitter и другите, спомни си как да се наслаждаваш на моментите. Винаги можеш да ги опишеш по-късно.

Компютрите, телевизията и всякаквите джаджи са си забавни, но да ги оставиш изключени за повечко време е прекрасен начин да си събудиш въображението и да видиш какво ще стане.

Усили звука

Нищо не улеснява хубавото прекарване по-добре от внимателно съставена подборка музика. Научи се и се упражнявай да миксираш.

Обичай повече

Това сигурно ще е най-лесната задача — бързо ще разбереш, че забавленията разпалват обичта, а и наопаки. Да обичаш може да бъде толкова просто като да прегърнеш непознат или да оставиш лампата в коридора светната, за да се прибере любимият човек, или толкова грандиозно като да рисуваш картинки из небесата с дима от самолета си. Да обичаш значи да направиш нещо, подтикнат от чувствата към близките си или пък да откриеш чувства към някого, на когото досега не си обръщал внимание.

Подари забавления

Не всеки може да участва в „за едно весело лято“. Ако си измежду щастливците, които могат, сигурно можеш и да помогнеш на други. Сподели част от свободното време, което откри сега, с някой, който има нужда от него.

Сложи край на скуката

Едно е да решиш да скучаеш, съвсем друго е да се оплакваш от това. Сбори апатията — първо си признай, че скуката си е била твой избор, а после направи нещо по въпроса

Създай нови неща

Използвай лятото, за да започнеш или да довършиш твоите си лични проекти, за които дори не си могъл да помислиш насред целия стрес.

Публикувано под закрилата на Creative Commons 3.0 Attribution / Non-commercial / Share-Alike.

Честит рожден ден, Чарлз Дарвин!

Днес се навършват 200 години от рождението на Чарлз Дарвин. Мисля, че си заслужава да бъде отбелязано :)

Едно лице :)

Тази вечер ми се случи — или пък на Милена й се случи — или може би на нас ни се случи — нещо странно, но по един забавен и мил начин приятно :)

След като вечеряхме с един общ приятел, тримата отидохме във Fun City да видим дали тази вечер ще си харесаме air хокея или симулатора на сърф или DDR-машината или какво ли още не. Около час след като сме отишли, както си вървим двамата по алейката между масите, към нас се приближават двама младежи и с притеснени, но весели усмивки протягат нещо и питат Милена „Извинявам се много, но това Вие ли сте?“…
………
…и в следващия момент осъзнавам, че това, което протягат, е моят мобилен телефон, на чийто екран от три месеца насам седи нейна снимка :)

Благодарихме им през смях, взех си телефона, отбелязах си наум, че явно и при air-хокея важи правилото от Dance Dance Revolution („телефон, фотоапарат, портфейл — на масата до машината, НЕ на кръста!“) и си продължихме лудориите из Fun City, но вече с един красив спомен повече :)

Картини от една дъждовна вечер

Има нещо много особено, мило, топло в усещането да седиш в колата си в двора, да слушаш със затворени очи ромоленето на дъжда върху покрива и стъклата й и да си мислиш за един човек… а след това да вдигнеш телефона и да споделиш мислите си :)

………

Две минути по-късно се качих в стаята си и намерих на бюрото си десетина снимки, които явно майка ми и баща ми са изровили отнякъде и са ми дали; снимки от едно летище, едно изпращане, едно заминаване — преди повече от десет години… и топлината продължи да се разлива нейде из душата ми.

Съзвездие от… годишнини? :)

Интересно как за няколко дни и седмици могат да се съберат няколко годишнини, които ми е хубаво да си спомням — а понякога дори и не сам :)

Преди два дни се навършиха две години откак се запознах с Нея :)

Две-три седмици преди това пък стана една година откак осъзнах, че това е Тя, и плахо й го показах… и животът тръгна по съвсем различен начин :)

Още няколко дена преди това пък се навършиха две години откак се сдобих с колата си, която ми помага в правенето на живота ми — а понякога и този на хората около мен — доста по-вълнуващ в отделни моменти :) А на всичкото отгоре колата като че ли доста помогна за това Тя да ме намери… или аз да я намеря… или нещо такова :)

А няколко месеца преди това пък аз самият минах през лична годишнина, и то една такава, кръгла, че дори и в десетична бройна система — но това като че ли не оказа чак толкова голямо влияние върху живота ми, колкото първите две.

И за пореден път си тананикам "Ишо" на "Любэ" — и животът продължава да ми харесва!

Ха честит ви ден на „пи“ :)

Март. Четиринадесети март. Мдааааа… благодарение на Жоро и на Морви разбрах, че днешният ден бил обявен за ден на числото „пи“ :) Малко повече информация има на официалната страница на хората, на които им е хрумнала тази идея — http://www.exploratorium.edu/pi/.

Ами какво да ви кажа — веселете се, яжте пайове (може и пици), а може и да пийнете едно за рожденика Алберт Айнщайн :) А както са си казали хората на http://www.markcarter.me.uk/math.html:

'Tis a favorite project of mine
A new value of pi to assign.
I would fix it at 3
For it's simpler, you see,
Than 3 point 1 4 1 5 9

Но пък ако беше така, светът, в който живеем, щеше да е съвсем малко по-скучен… и нямаше да има забавна причина за пицата, която си хапнах днес наобяд ;)

Усмивки и топли ветрове

Рано-рано след полунощ за пръв път тази година сърцето ми трепнеше и не знаеше какви думи да избере, за да честити един рожден ден.

Сутринта за пръв път тази година задуха топъл вятър.

Наобяд за пръв път тази година си поръчахме питиета на основата на сладолед.

Вечерта за пръв път тази година се разхождахме по празните алеи, без да ни е страх от студа, и ходенето току преминаваше в подскок-два-три и леещ се смях.

Ти наистина успя да доведеш пролетта - или поне да я убедиш да открехне портите си!

Откъде идва това „ий“?!

От три-четири години насам се чудя, но с всеки месец се чудя все повече и повече — защо все повече хора на все повече места започват да пишат "ий" на места, където трябва да бъде просто двойно "и"?

Виждам го основно из Големия лош Интернет, но не само - виждал съм го по табелки, по рекламни табла, по надписи по стени, ако щете. Това, че го виждам основно в онлайн-писания, е така просто защото основно из Големия лош Интернет много хора имат възможност да пишат много неща, които други хора да виждат, и които в общия случай не минават през каквато и да е проверка на правопис или граматика, било то автоматична проверка с някаква програма или истински, жив редактор, който може да побеснее и да те замери с някой том от любимата ти (но не и на него, иначе няма да я хвърля) енциклопедия… та затова в онлайн-писанията си хората по-често пишат така, както им идва отвътре… та затова питам.

Някой сеща ли се за някаква разумна причина толкова много хора толкова често да правят тази грешка? В началото си мислех, че има някаква програма, която се опитва да проверява правопис, и е жестоко сбъркана и слага и-кратко наляво и надясно, но постепенно се убеждавам, че хората просто си го пишат сами… така ли е наистина? Има ли нещо, което да разпространява това заблуждение, има ли някаква причина, нещо, което да подлъгва хората, или просто те така си пишат?…

На моменти направо ми иде да започна да пускам почти-гневни писанийца из форуми и коментари, а отделно от това да тръгна и плакати да разлепям из София, с едно просто текстче с две точки:

В българския език НЯМА дума, която в множествено число да завършва с "ий"! Ако я произнасяш само с и-та накрая, пиши я по същия начин!

В българския език НЯМА дума, в която ударението да попада върху "й"! Ако произнасяш дълго "и" с ударение върху втората му част (като в "инициирам"), пиши го по същия начин - като дълго, двойно "и"! Е, в думи като "пийвам" ударението си е върху първата част на "и"-то :)

Та... така... общо-взето... Ако някой може да ми обясни ЗАЩО хората изведнъж започнаха толкова често да пишат "ий" — и защо ВСЕ ПОВЕЧЕ хора пишат "ий" наляво и надясно — какво става всъщност? :)

Пламъкът

Светлина — игриво струяща от очите ти. Топлина — нежно извираща от сърцето ти. Пламък — тихо подскачащ в душата ти.

Светлина — игриво блещукаща край свещта. Топлина — нежно унасяща ни в сън. Пламък — тихо подскачащ край нас.

Хубаво е, че спя леко. Хубаво е, че държа бутилка вода наблизо. Хубаво е, че ти не се събуди на секундата и че не осъзна какво всъщност става, не успя да се стреснеш през тези няколко секунди — а после вече всичко беше наред. Хубаво е, че срещата ни с Пламъка бе толкова кратка и безболезнена — а друг път ще гледам да не го предизвиквам толкова открито. Хубаво е, че ти бе до мен.

Хубаво е, че нийде по света няма вода, която да може да изгаси пламъка, подскачащ в душите ни :)

Плячка :)

Плячка от една вечер пазаруване…

…и плячка от още една вечер пазаруване…

Харесва ми как започва тази година! :)

За нерешителността…

Не, тук няма да пиша нищо поне засега — просто исках да сложа една връзка към писанията на LeeAnn за нерешителността. Ааааа-хъм. Мдам. Тя отново е успяла да напише нещо, което дори не може да бъде наречено просто „вярно“; това, което е написала, минава отвъд „вярно“, минава направо в категорията „вечни истини, които всеки човек трябва да осъзнае — може и не непременно на младини, но в един момент в живота си трябва да осъзнае.“

Числа 7:7

Мдааа, имаше преди време споменаване на странни числови комбинации… е, днес има и още :) Спирам си аз значи на светофар, поглеждам таблото, виждам там малкия километраж - и що да видя - 777 километра и 7 десети! :)

200

Подсети ме Асен, видях го при Niili и lemon… и си казах „защо пък не?“ :)

Оказаха се 104 от 200… разбирайте го както искате; на мен този живот си ми харесва! :)

Добавено: След кратко талафонно обсъждане с Асен се разбрахме, че точка 193 ще се отнася и за разглобен и сглобен обратно компютур, а не само за новосъздаден такъв от събрани оттук и оттам части, така че от 103 станаха общо 104.

Ако гледате това на главната страница, натиснете "Още от...", за да видите самия списък :)

1. Да почерпиш цялото заведение (е, беше почти сутрин, бяхме останали четирима души в нашата компания и още петима случайни, но все пак… беше забавно)
2. Да плуваш с делфини в открито море
3. Да изкачиш връх
4. Да караш Ферари пробно
5. Да си посетил голямата пирамида в Гиза от вътре
6. Да си държал тарантула в ръката си
7. Да си бил с някой на свещи в банята
8. Да кажеш “Обичам те” и наистина да го мислиш (да, добре го е казала Niili — всеки ден!)
9. Да прегърнеш дърво
10. Да направиш стриптийз

11. Бънджискок (и няма да си остана само с веднъж!)
12. Да посетиш Париж
13. Да изживееш буря в открито море
14. Да вилнееш цяла нощ и да посрещнеш изгрева (по едно време дори бях свикнал да виждам слънцето над София, докато отключвам входната врата)
15. Да видиш северното сияние
16. Да посетих спортно събитие на огромен стадион (е, хамирикански футбол, ама все пак…
17. Да се качиш на кулата в Пиза
18. Да посадиш собствени зеленчуци и да ги хапнеш
19. Да докоснеш айсберг
20. Да спиш под открито небе (май вече съм го споменавал)

21. Да смениш бебешки пелени
22. Да се возиш на балон
23. Да наблюдаваш метеоритен дъжд
24. Да се напиеш с шампанско (а всъщност е весело :))
25. Да дариш с добра цел повече, отколкото можеш да си позволиш
26. Да наблюдаваш нощното небе през телескоп
27. Да ти избухнеш в смях в неподходящ момент (е, понякога след това можете да се смеете на случката)
28. Да участваш в побой
29. Да спечелиш при конни надбягвания
30. Да се отървеш от работа без наистина да си болен (ъъъ… това да ти се обади шефът в 11 часа, да те пита къде си и ти да кажеш името на съвсем друг град, където си отишъл просто ей така, на разходка, се брои, нали?)

31. Да поканиш непознат(а) на среща
32. Да участваш в битка със снежни топки (и да целиш със снежните топки хора, които ги отбиват с дървени мечове… хубаво нещо си е разходката до Балкана :)
33. Да си снимаш задника на ксерокса в работата
34. Да се изкрещиш силно колкото можеш (колегите в стаята ме погледнаха странно, ама си рекоха „е, програмист си ни е, какво да го правим…“)
35. Да държиш агънце в прегръдките си
36. Да изживееш някоя своя тайна фантазия
37. Да плуваш гол в полунощ
38. Да плуваш в ледено студена вода
39. Да проведеш истински разговор с просяк
40. Да наблюдаваш слънчево затъмнение

41. Да се возиш на високоскоростно влакче
42. Да биеш дузпа
43. Да се справиш със задачите от три седмици в три дни (програмистите нямат работно време, имат само крайни срокове)
44. Да се танцуваш като откачалка, без значение кой те гледа (всеки път, когато опитам да танцувам по друг начин, се отказвам много бързо)
45. Да говориш цял ден с чужд акцент
46. Да посетиш родното място на някои от дедите си
47. Да си наистина щастлив в собствения си живот, било то и само за момент (много пъти… много, много пъти… и ще има и още… а дали не би трябвало да има и точка „да помогнеш на някой друг да бъде щастлив в собствения си живот“?)
48. Да имаш два харддиска в компютъра си
49. Да посетиш всички 23 кантона/провинции за други държави (това според мен би трябвало да бъде побългарено на „28-те области на България“)
50. Да си харесваш работата във всяко отношение (е, поне за известно време :)

51. Да се погрижиш за някого, който е пиян
52. Да притежаваш достатъчно пари според собствената си преценка
53. Да имаш откачени приятели (че то другите не са интересни!)
54. Да танцуваш в чужбина с непознат (студентски купон…)
55. Да наблюдаваш китове, които са на свобода
56. Да откраднеш табела от улицата
57. Да пропътуваш далечна държава на стоп и с раница на гърба
58. Да участваш в демонстрация (всъщност през последните петнадесетина-двадесет години — доста пъти…)
59. Да опиташ freeclimbing
60. Да излъжеш държавен служител в чужбина, само за да не се набиваш на очи

61. Да се разхождаш в полунощ на плажа
62. Да скачаш с парашут
63. Да посетиш Ирландия
64. Да страдаш от любовна мъка по-дълго, отколкото е била самата връзка
65. Да ядеш в ресторант на маса с непознати
66. Да посетиш Япония
67. Да вдигнеш гирички, тежащи колкото теб самия
68. Да издоиш крава
69. Да направиш азбучна листа на всичките си CD-та, касети
70. Да се представиш като известна личност

71. Да пееш на караоке (…и, в един паметен случай, DJ-ят да дойде на сцената, да те потупа с усмивка по рамото и да си вземе микрофона… но е имало и случаи да не го правят :)
72. Да прекараш един цял ден в леглото, просто ей така („Какво е неделята — ден за почивка!“… а в един по-скорошен случай дори не беше неделя…)
73. Да позираш гол пред непознати
74. Да се гмуркаш с кислородна бутилка
75. Да правиш секс на фона на Bolero от Ravel
76. Да се целуваш в дъжда
77. Да си играеш в калта (…не само като дете)
78. Да си играеш в дъжда (…и то не сам)
79. Да посетиш автокино
80. Да направиш нещо без да съжаляваш, а всъщност да трябва да се разкаеш

81. Да посетиш великата китайска стена
82. Да се покачиш на високо дърво
83. Да използваш вместо Microsoft Windows нещо по-добро
84. Да основеш собствена фирма
85. Да се влюбиш щастливо и споделено
86. Да посетиш известна историческа местност
87. Да научиш някой борбен спорт
88. Да участваш в съдебен спор, активно или само като зрител
89. Да стоиш повече от 6 часа наведнъж пред някоя игра („Не е една, не е една, много са!“)
90. Да се ожениш

91. Да играеш във филм
92. Да провалиш купон
93. Да обичаш някого, въпреки че е забранено или неподходящо
94. Да целуваш някого докато му се завие свят
95. Да се разведеш
96. Да правиш секс в офиса
97. Да не ядеш 5 дни
98. Да опечеш сладки по собствена рецепта
99. Да излезеш костюмиран от глава до пети на карнавал
100. Да пътуваш с гондола през Венеция

101. Да се татуираш
102. Да откриеш, че само докосването на предмети те кара да настръхнеш
103. Rafting
104. Да се покажеш по телевизията като „експерт“
105. Да получиш букет без причина
106. Да мастурбираш на обществено място
107. Да се напиеш така, че после да не си спомняш нищо
108. Да научиш десетопръстната система за писане
109. Да излезеш на сцена или да държиш реч пред голяма публика
110. Да посетиш Лас Вегас

111. Да запишеш собствена музика
112. Да търсиш планински кристали в Алпите
113. Да имаш one-night stand
114. Да посетиш Тайланд
115. Да видиш как живеят бежанци
116. Да си купиш къща
117. Да удариш колата си докато маневрираш (и дори предупредих пътниците, че ще се случи…)
118. Да си погребал някой/двамата родители
119. Да си обръснеш интимното окосмяване
120. Да пътешестваш с кораб

121. Да говориш повече от един език гладко
122. При опит да защитиш някой друг, да те набият теб
123. Да прекараш нощ в пустинята
124. Да караш кънки на лед на замразено езеро/река
125. Да попълниш сам данъчната си декларация
126. Да отгледаш деца
127. Да си купиш след години любимата играчка и да си поиграеш с нея
128. Да пропътуваш цяло турне с любимия си изпълнител
129. Да определиш собственото си съзвездие
130. Да направиш велосипедна обиколка в чужбина

131. Да откриеш нещо интересно за собствените си предци
132. Да напишеш писмо до правителството
133. Да започнеш от нулата, някъде с любимия човек
134. Да дариш кръв
135. Да минеш пеша по Golden Gate Bridge в Сан Франциско
136. Да пееш силно в колата и да не спираш, въпреки че те гледат (че за какво съм я купил тая кола?! :)
137. Да направиш аборт, респ. партньорката ти
138. Да си направиш разкрасяваща операция
139. Да оживееш след тежка катастрофа
140. Да напишеш статия за важен вестник

141. Да отслабнеш една трета от теглото си
142. Да гушнеш някого, за да го успокоиш
143. Да караш самолет
144. Да погалиш скат
145. Да разбиеш сърцето на някой (и после май цял живот да не го забравиш)
146. Да помогнеш да животно да роди
147. Да си изгубиш работата
148. Да спечелиш пари в предаване по телевизията
149. Да си счупиш кост (ръка, по доста смешен и глупав начин, с участието на един велюсопед, една ниска тераса и една свободно търкаляща се по земята дъска)
150. Да скочиш от 10 метра в басейна

151. Да отидеш на фотосафари в Африка
152. Да караш мотор
153. Да караш с повече от 200 км в час с каквото и да било превозно средство
154. Да си направиш пиърсинг където и да е, стига да е от раменете надолу
155. Да стреляш с оръжие
156. Да ядеш набрани от теб гъби
157. Да яздиш кон
158. Да поставиш страницата си в интернет
159. Да правиш секс във влак в движение
160. Да си бил на място в борсата за акции

161. Да построиш иглу/снежна къщурка и да преспиш в него
162. Да спиш през целия полет: старт, пътуване и кацане
163. Да спиш повече от 30 часа в рамките на два дни (оттогава не пия кафе… но това е друга история)
164. Да напишеш стихотворение за любимия човек (е, ста'ат грешки :)
165. Да пропътуваш всички 7 континента
166. Да пътуваш повече от 2 дни с кану
167. Да произведеш сам хартия
168. Да си изживял истинската романтика на лагерния огън
169. Да дариш сперма или яйцеклетка
170. Да си научил някой от класическите танци (научил — да; запазил знанията — ъъъъъ…)

171. Да видиш собствената си снимка във вестника
172. Да си имал поне две щастливи връзки в живота
173. Да убедиш някой в нещо, което за теб е изключително важно
174. Да изхвърлиш някого заради държанието му
175. Да тръгнеш отново на училище
176. Да летиш с парапланер
177. Да наблюдаваш течности от собственото си тяло под микроскоп
178. Да погалиш хлебарка
179. Да опържиш зелени домати и да ги изядеш
180. Да прочетеш Омировата Илиада (а всъщност беше забавно)

181. Да прочетеш книга на известен автор, която не си прочел когато е трябвало в училище
182. Да откраднеш от ресторант лъжица, чиния или чаша (ех, пуст студентски живот :)
183. Да присъстваш на златотърсачески процес
184. Да се научиш на някакво изкуство с цел автодидактика
185. Да убиеш собственоръчно животно, да го сготвиш и да го изядеш
186. Да се извиниш на някого за несправедливост, направена преди години
187. Многочасова нощна разходка на лунна или изкуствена светлина
188. Да правиш секс с някого, който е наполовина и двойно по-възрастен
189. Да те изберат на обществена длъжност
190. Да създадеш собствен компютърен език (е, не че повече от десетина души знаят, и не че някой го ползва, но все пак…)
191. Да осъзнаеш, че живееш собствената си мечта
192. Да оставиш някого, когото обичаш, на чужди грижи
193. Да сглобиш сам компютър
194. Да продадеш собствено произведение на изкуството
195. Да имаш щанд на някой уличен фест
196. Да си боядисаш косата
197. Да бъдеш DJ (мани, ми още има хора, които ми разрешават… :)
198. Да разбереш, че някой те е зарязал в интернет (ако това включва „да ти кажат последното 'стига толкова' през Интернет“)
199. Да претърпиш анафилактичен шок и да оживееш
200. Да те арестуват

Работници :)

Докато четях дзен-откровението на Антония, в ума ми изплува споменът за една от любимите ми сценки из живота във вилната зона на Драгалевци...

Лято. Горещ следобяд. По незнайни причини точно това време съм избрал да се разходя из квартала. Тиха улица. Голям двор, къща с вдигнати два етажа и почти излята плоча на третия.

Десетина строителни работника по различните етажи на къщата - седят и стоят в различни пози, увлечени в мрррзелив безсмислен разговор.

Изведнъж идилията е нарушена от звуците на ядно ръмжащ мотор на масивно моторно превозно средство. Иззад завоя на улицата, на петдесетина метра от къщата, изскача голям черен джип, прелита над няколкото десетки дупки, без изобщо да ги забележи, и заковава спирачки точно пред големия двор с усърдно заетите с обсъждане работници. Още преди двигателят да е съвсем изгаснал, вратата на джипа се отваря с трясък и отвътре изхвърча доста добре изглеждаща и добре облечена млада дама — и още преди да е стъпила на земята, още преди работниците да са осъзнали присъствието й, тя вече е започнала да крещи.

От богатата на неформални езикови елементи тирада, която се изсипа от устата й в следващите три минути, както и от светкавичната промяна в позите и поведението на работниците и от трескавия труд, който закипя на мига, останах с впечатление, че тя е някакъв вид собственичка на имота и, съответно, понастоящем се явява работодател на въпросната групичка радващи се на тихия летен следобяд строители. Признавам, някои от изразите, които тя употреби, обогатиха моята собствена колекция от неформални езикови елементи — не всички бях чувал точно в тези комбинации :)

От чисто любопиство минах отново оттам два часа по-късно, когато горещият летен следобяд вече бе преминал в малко по-прохладно свечеряване. Мисля, че всички можете да си представите картинката — джипът вече не беше там, собственичката вече не беше там — но, виж, работниците бяха — и то бяха общо-взето на същите места и в същите пози, както два часа по-рано, преди някаква си там работодателка да им наруши душевния мир.

Има някъде…

Има някъде един човек —
винаги може да те разбере.
Има някъде едно дърво,
на което се качваш, щом ти е само.
Има някъде едно око —
от него топло ти става, то те гледа с любов.
Има някъде един прозорец,
от който щом погледнеш, виждаш розов слон…

Не знам какво изобщо бих могъл да добавя към това, толкова хубаво го е казала Самейра… освен може би отново да благодаря на Виша за това, че ми показа тази песничка :) Или пък да благодаря и на други хора за това, че ми помогнаха да разбера колко е хубаво да има някъде… и как е някак странно да слушам тази песен и да осъзнавам, че в живота ми има и човек, и дърво, и око, и прозорец!

А като се замисля — човек има, и то дори няколко; дървото засега май е само едно, макар че… ако броим и костенурките… знае ли човек :) И очи има няколко — поне по две за различните породи любов :) А за прозорците — а, там пък е съвсем сложно — или пък съвсем просто — особено когато опрем до цялата тема за розовите и сините летящи слонове!

Има някъде… Винаги — дори и да не се вижда от раз — дори и да не е толкова лесно да се досетиш къде — но винаги — има някъде…

Разсъбличаща се звезда :)

Мдаааа... какви ли неща не научава човек за познатите и приятелите от детските си години... Тия дни се оказа, че звездата Мира от съзвездие Кит, която се радва на вниманието на астрономите от няколко века насам, че дори е станала кръстница на цял клас променливи звезди - та тия дни се оказа, че една от старите ми познати си има опашка - буквално :) Както си се развява из Млечния път, Мира оставяла след себе си парченца звездна маса - и докато така постепенно сваля парченца от одеянието си, дори успява да прави и нови звездички :P

• описанието
• новинарското поднасяне
• снимки на полека-лека разголващата се Мира

Мдам... май и на звездите нищо човешко не им е чуждо :P

За здравия разум и лудостта

Вчерашната вечер (вечер?! беше три и половина сутринта!) завърши забавно — или може би „забавно“ не е най-точната дума; поне за мен си имаше момент на поне малко, но все пак откровение, проблясък, осъзнаване… Току-що бях спрял колата пред блока на Асен, за да го оставя да се прибере, за да падне в леглото, а аз да се опитам да се държа достатъчно буден, за да се прибера и да си падна в моето, преди да е станало пет часа. Секунди преди да слезе от колата, той спомена нещо, което предизвика моя реакция порода „Не, сега ще си легнеш, няма да излизаш online!“… последвана от следния разговор:

Аз (леко заспал, леко учуден, леко самоосъзнат, леко гузен): Ъх… а кога всъщност се стигна дотам аз да се опитвам да ти диктувам какво да правиш с твоя личен живот в твоето лично свободно време?!

Асен (леко заспал, отварящ вратата на колата, съвсем сериозен): Когато разбра, че мнението ти е важно за мен — и че от време на време играеш ролята на гласа на разума спрямо мен, както и аз спрямо теб…

Аз (все така леко заспал, силно учуден): Ъ?!…

Асен (все така леко заспал, излизащ от колата, все така съвсем сериозен): …е, освен в случаите, когато и двамата сме съвсем луди де!

………

Оттогава насам се чудя на кое би трябвало да се чудя повече: на това, че отношенията ми с него наистина са точно такива, или на това, че съм в такива отношения с още само трима души, или на това, че изобщо има хора, с които съм в такива отношения?…

А сигурно бих могъл да завърша това писание с нещо шеговито като „Нормалните не оцеляват!“ — но няма… бих могъл да го завърша и с нещо като „…във Дявола и в Бога да сторя аз за теб каквото мога!“ — но и така няма… Май ще го завърша малко по-простичко:

Благодаря!

И… винаги ще има светлина!

Търсенето… :)

Даааа… Какво правиш, когато в 9:30 вечерта ти се наложи спешно да си купиш двайсетина CD бланки?

• установяваш, че в „3-4-5“ не продават CD бланки;
• установяваш, че във „Фантастико“ не продават CD бланки;
• установяваш, че вече е станало твърде близко до 10 часа и не можеш да провериш дали в City Center Sofia продават CD бланки;
• въпреки че вече си установил, че в „3-4-5“ не продават CD бланки, все пак се връщаш там, за да си събереш забравената раница;
• обаждаш се на приятел, който живее наблизо, и установяваш, че той не си е вкъщи и освен това няма толкова бланки, колкото ти трябват;
• установяваш, че в бензиностанциите OMV не продават CD бланки;
• обаждаш се на приятел, към когото така или иначе си се запътил, и той ти казва „Ааа, то в денонощния копирен център при нас има!“;
• дзвериш се 15 минути пред табелката „Ще бъде отворено пак след 5 минути!“ на вратата на денонощния копирен център;
• купуваш CD бланки.

Дааааа... ако още в самото начало бях пробвал с „обади се на приятел“, можеше и да си спестя час и половина разходки из града :) Хубаво са си го казали Helloween:

I look here and you look there,
I know it's got to be somewhere
We look around and search around
And walk around and hear around
We keep on looking 'til we know what for

If you don't know it, I don't know it,
We don't know it, who will know it?
All of us don't know what we should know —
Maybe one day we'll know
But anyway we've got to make a stop!

Но пък беше забавно! :)

Странджа — „Пазете планината!“

Странджа. Резерват. Протест.

Едва ли е нужно да казвам нещо повече.

Ето малко снимки от протеста на четвърти юли — аз направих пет-шест, останалите са дело на Милена.

Числа 13:3

Не, тук няма да намерите нищо за „Ханаанската земя, която Аз давам на синовете Израилеви"; за друго става дума :)

Значи… в хронологичен ред:

1. Преди няколко дни, докато си подреждам снимките от един купон, решавам да кръстя една от тях „13-over-3“ — вярвам, по очевидни причини.
2. Преди малко по-малко от час се прибирам вкъщи с колата, гася двигателя, хвърлям един поглед на таблото — и километражът ми показва 131313 километра и 800 метра.
3. Няколко минути след това се пльосвам на компютрото и часовникът му показва 3:33.

А, да, а споменах ли, че 13 всъщност ми е любимо число? :)

Май е време да бягам да спя…

Сънливо?

Мдам, беше неделя, беше четвърти ден от празници — може диспечерката да е била сънлива, може да се е била преработила вече, знам ли… но ето какъв разговор проведох:

— Добър ден.

— Добър ден, такси от Киноцентъра за Лозенец, моля.

— Улица 203-та?

— Да.

— За къде да пътува?

— За Лозенец.

— Добре, а това Киноцентър ли е или Драгалевци?

— Ами… то всъщност е втора вилна зона на Драгалевци, само че Ваши колеги са ме поправяли, на Вас да ви давам Киноцентър, затова така го казах.

— Значи все пак е Драгалевци? Или Киноцентър?

— Води се Драгалевци, да.

— А докъде е по-близо — до Драгалевци или до Киноцентъра?

— Води се Драгалевци, но всъщност е точно до Киноцентъра.

— Аха, добре. А накъде пътувате?

— Към Лозенец.

…музика… музика… музика…

— Четири минути. Довиждане!

Мдам. Явно нещо куцаше в предаването на информация по линията. Е, таксито дойде де, само че се оказа, че така и не са му казали изобщо, че трябва да пътува за Лозенец :)

Сега пък вторник :)

Мда, всъщност вече не е вторник — но съвсем доскоро беше — и аз бях (а май и още съм) в офиса — както се е случвало и преди…

(и преди някой да се зачуди — не, не съм решил да започна да блогвам всеки ден и да си търся теми :) Има и по-големи глупости, които бих могъл да правя с времето си — и всъщност немалка част от тях дори успявам :)

Понеделник?!

МЯК! :)

(мрррррррси за картинката за събуждане, Асене :)

А де… :)

Мда… тя лудостта по горите не ходи…

Вечер — Лозенец (софийският квартал, да) — стръмна павирана уличка — тук-там проблясва по някоя лампа… Трима души — една, в чиято длъжностна характеристика пише „програмист“, един, който упорито отрича да е програмист, макар че може да си облепи стените с разпечатки на собственоръчно произведени patch-ове, и един, който не крие, че още от малък е непоправимо увреден дотам, че да си признава със желание, че е програмист… Единият си подсвирква темата от Star Wars, другите двама припяват… и тримата набиват крак…

Да, май успяхме да уплашим един случаен минувач, с когото се разминахме :)

Кратки проблясъци с дълго послесветене :)

В един твърде особен ден, който започна със Savatage и Paradise Lost, продължи с твърде кратки срещи online през хиляди километри разстояние, а после с усилени издирвания от и на шефове и какво ли не, и още изобщо не е ясно как ще завърши… та в такъв един твърде особен ден…

…забелязвали ли сте някога как един цял ден може изведнъж да стане по-светъл само от едно „привет“, дошло от човек, от когото вече почти не сте се и надявали да чуете нещо такова? :)

Благодаря ти за това, че слънцето днес грее малко по-ярко — ти си знаеш как и защо :)

Un beau jour, ou peut-être une nuit,
Près d’un lac, je m’étais endormie,
Quand soudain, semblant crever le ciel,
Et venant de nulle part,
Surgit un aigle noir…

…или може би не точно черен… и може би не точно орел… :)

Случайни мисли за щастието

Тази вечер, по средата на един доста странен разговор, точно след като бях обърнал внимание на разликата между това човек да не е нещастен и това да е щастлив, близък приятел ме попита „А ти щастлив ли си?“

Първото, което ми дойде наум, и май дори го казах, беше „Да!“

Ноооооо… Някаква част от мозъка ми, която винаги се събужда точно когато не трябва… се събуди — и последва мигновен вътрешен диалог:

— Къде беееее?… Щастлив бил, видиш ли — ей така, просто щастлив…
— Ами да, щастлив съм — защо да не съм?
— Аха, а на хората разправяш, че пълно щастие няма — е как да стане?… как така ще си щастлив тогава?

Спрях се — замислих се (е, добре де, понякога дори и на мен ми се случва, макар че след това обикновено много боли глава; и мен, и околните…) — и след малко казах „Всъщност съм щастлив — почти по фаустовски.“ И въпреки учудения, изненадан смях отсреща и репликата „Е сега го избихме на философия!“, не върнах думите си назад.

Да, щастлив съм — почти по фаустовски. С времето животът ми става все по-хубав, и винаги има още накъде, но винаги съм щастлив и благодарен за това, което имам в момента.

В живота ми в момента няма нищо, което да ме прави нещастен. В живота ми в момента има много хубави неща. В живота ми в момента има и някои прекрасни неща — а и не само неща… в живота ми в момента има и купчина прекрасни хора.

Някои от много хубавите неща могат да бъдат и още по-хубави — винаги има още накъде. Но никое — или никого — от наистина важните в живота ми неща и хора не бих искал да променя — поне не и в посока, в която те не искат да се променят сами :)

Както май вече съм споменавал, „Here I am; here I remain!“ — само че май има и още. Преди много години ми беше попаднала една грамофонна плоча с изпълнения на Kenny Ball & His Jazzmen, и в главата ми още от време на време звучат някои техни изпълнения — като това:

I'm on my way to Heaven
And I shall not be moved
I'm on my way to Heaven
And I shall not be moved
Just like a tree planted by the water
I shall not be moved!

Никакви шепоти — чиста лудост! :)

Мдаааа… Не че се опитвам да отделя *едно* от събитията от последните месеци (то всеки ден се случва поне по едно, което принципно би си заслужавало да бъде споменато, ама…), но това вече почти докара лудомера ми до препълване :) Дрю го нарече алкохолен делириум, Васил се опитва да опише точка по точка и губи цяла година… а се оказа, че цялата случка си имала и още една, неподозирана страна :)

Малко лирично отклонение за хората, които не са толкова откАчени — или поне не в същите посоки като мен :P В купчина операционни системи си има команда du — disk usage, която показва върху колко място на диска са се разплули разни файлове и директории. Та значи:

$ du '01 lina-bday - lina 20070317'/img
682450  01 lina-bday - lina 20070317/img
$

Дотук всичко изглежда наред — първата колона е заетото място в килобайти, всичко оттам нататък е път към директория. Е да де, ама du си има и опцийка -h за човекоразбирам вид на резилтата… и тогава… и тогава… май по-добре да оставя числата да говорят сами:

$ du -h '01 lina-bday - lina 20070317'/img
666M    01 lina-bday - lina 20070317/img
$

И това е всичко, което имам да кажа за тази весела съботна вечер! :) Никакви шепоти — лудост в чист вид, или поне дотолкова чист, колкото може да бъде получен при не-съвсем-лабораторни условия — а всъщност лудостта е едно от малкото неща, които в лабораторни условия не виреят толкова добре, колкото по широкия свят :)

„Sein Herz ist klar…“

Преди известно време — май стана доста време… май стана вече месец… май от доста време все се каня да го напиша това и се чудя точно как да го формулирам… Е, както и да е…

От кажи-речи година не бях ходил на опера, а и от повече от година насам исках да гледам „Вълшебната флейта“ — всъщност откак тя се появи на афиша с премиерите още в началото на миналия сезон. Е, понякога Съдбата обича да поднася изненади — и така, точно преди месец Лили ме заведе на опера, да видим и да чуем Диана, с която се бяха намерили на турнето из Европа — Диана в ролята (или може би „в роклята“? мнеее, всъщност не толкова роклята, колкото прическата и короната…) на Кралицата на нощта във „Вълшебната флейта“ :)

С много неща ще запомня онази вечер, в която се оказах на една маса с десетина души, всичките студенти (е, добре де, Смила още не е), но никой информатик, всичките музиканти — но май в последните месеци съвсем не са толкова малко вечерите, които ще запомня с много неща… С много неща ще запомня и самата постановка, пеенето на Диана, на Николай Моцов и Надя Колева, импровизациите на Емил Угринов, танците на Сара-Нора Кръстева… Но имашe една фраза, която просто си намери удобно местенце между мислите ми, сгуши се там и така и няма намерение да си тръгне; една фраза, която чаках от декември, без да знам, че я чакам; една кратка, простичка фраза — „Sein Herz ist klar“.

Да, сърцето ми е чисто — и ясно — и открито — и спокойно… и така животът е много по-лесен :) Не, животът изобщо не е по-малко бурен, непредсказуем, объркан, ненормален, отколкото в последните година-две… просто светът като че ли е малко по-светъл.

И… май на някои от вас съм го казвал в последните два-три месеца, на други още не съм, макар че може и да са го забелязали, на трети пък все се надявам, че все още не е прекалено късно да го кажа — за пореден път да кажа едно огромно „благодаря!“, но този път малко по-различно — благодаря, че ме изчакахте!… Ако някой чете това и всъщност не се досеща за какво говоря, е, така е още по-добре и нека така да си остане; но тези, които знаят, тези, които са се чудили кога и дали изобщо и има ли смисъл да чакат и да се надяват — да, върнах се… е, може би малко по-различен, и май се оказа, че по обратния път съм попаднал и на още невинни жертви, които да увличам в откачените си хрумвания, но все пак — върнах се. А ето и поредната изненада от Съдбата — дори когато започнах преди малко да пиша тези редове, нямах представа, че преди да ги завърша, ще съм стигнал и до още един от любимите си цитати от „Дюн“ — а така и не я прочетох на български, и този цитат, този девиз си живее в душата ми в английския оригинал — „Here I am; here I remain!“

Полу-котешки уикенд

От петък вечер до неделя вечер… а май продължава и още… дааа, отдавна не ми се бяха случвали *такива* дни…

Котки — много котки — всякакви котки — всякакви на размери, всякакви на нрав, всякакви на вид дори… и все, по котешки, интригуващи, непредсказуеми и пълни с изненади…

Мъгла — разсейваща се мъгла — кълбяща се мъгла — мъгла, скриваща и разкриваща толкова много… и в тази мъгла се оформят фигури, къде очаквани, къде не съвсем…

Музика — много музика — унасяща музика, понасяща музика, завличаща музика — зимна музика, лятна музика (с дълги и подгънати крачоли), тиха музика, друга музика (здравослoвна или не за пода)…

Дракони — и змейове — и други дзвери, кои shapeshifting, кои soletaken, кои просто дзвери…

И кръгът се затваря с моменти на завръщане към кзинската порода — пак котки, ама не съвсем — големи коткоподобни създания, които първо изревават, после скачат, а накрая, евентуално, може би, ако се наложи и ако няма какво друго да се прави, може и да се замислят къде и върху какво са скочили… и понякога това е добре.

Сън — взет донякъде от котешките идеи за сън когато и колкото ни се приспи — но все пак, понеже уикендът беше само полу-котешки, сънят беше просто в не съвсем нормални количества и в доста неочаквани моменти от денонощието…

И спомени…

Мъгливите планини

В кажи-речи всеки от по-известните приказни, митологични или фентъзи цикли (а каква всъщност е разликата?) рано или късно се появява място, наречено „Мъгливите планини“. Е, вече втори ден става ясно, че Мъгливи планини си имаме и около София — и магията на мъглата се спуска досами града, обвива крайните квартали, потапя улиците в тишина, размива светлината на крайпътните огньове, разбужда бродещите сенки, разкрива един съвсем различен свят…

Странно е усещането в рамките на две-три секунди да осъзнаеш две забавни неща — първо, че този път няма навигатор, който да отвори вратата и да казва кога колата се приближава опасно до края на пътя, и почти веднага след това — че всъщност точно тези четири-пет километра ги познаваш толкова добре, че само по вида на пътя точно пред фаровете можеш да определиш точно колко далеч си от тревата…

„Да, сега вече знам!“

„Да, сега вече знам!“ — още една от най-опасните реплики на всички времена, нареждаща се веднага след „Ама всички правят така!“ и рамо до рамо с „Като идея е добро…“

Не, наистина — какво всъщност може да значи „Да, сега вече знам&ldquo?

„Да, сега вече знам — това беше грешка, никога повече няма да я повторя!“ Звучи добре, нали? Но в този момент вече обикновено белята е свършена и това е само плах опит за понасяне на по-малка част от отговорността. А дали „това“ наистина е било грешка? Дали е било само то? Дали, при съвсем малко по-различни обстоятелства, „това“ всъщност няма да е правилният път?

„Да, сега вече знам — веднъж да ми кажеш ми стига, няма нужда да повтаряш!“ Това като че ли най-често върви ръка за ръка с „да де, ясно е, че по принцип не се прави точно така, ама това сега е само за проба, само временно, само като за нас си — когато се наложи, знам как трябва да го направя!“… и навиците вече са изградени, действията са автоматизирани, и „когато се наложи“ ще има пак „никога повече няма да се повтори“ :)

„Да, сега вече знам истината — оттук нататък пътят ми е ясен!“ Ех, истината… ясната, простата, очевидната, единствената, непроменящата се истина… Истината, която може да бъде само една; истината, която е толкова ясна, че просто не е възможно да изглежда другояче от съседната гледна точка; истината, която, за да освети единствения ясен непроменим път, блясва толкова ярко, че изгаря очите — а нима имаш още нужда от тях, нима последният образ, останал в мозъка, не е достатъчен, за да те води напред и все напред по пътя — пък какво значение имат една-две зейнали пред теб ями?

Да, сега вече знам — ще гледам Night Songs още поне веднъж, а после и още поне веднъж, а после и още, и още… а слухове за „Камината“ изобщо не е моя работа да разпространявам ;)

Никакви rerolls!

Вчера сутринта (дааа, размеквам се — пак употребих „вчера“ в смисъла, в който повечето хора го употребяват — с „логическите“ денонощия, между два сънени периода, а не с матоматическите, спрямо астрономическото време и денонощие)… та вчера сутринта, след като животът ми беше поднесъл поредната изненада, от устата ми се изплъзна възклицанието „А не може ли за четири-пет неща от последната седмица да си поискам reroll?“

Все още не съм разбрал дали може или не :) Това, което разбрах, беше, че не искам.

Като се замисля, всяка от случките — нещо покрай работата, нещо покрай хобитата, нещо покрай колата, нещо, казано в разгорещен разговор, друго нещо покрай колата, друго нещо покрай хобитата, друго и трето неща, казани в разгорещен разговор — всяка от случките, за които в следващите часове или ден-два ми се е искало да поискам reroll (пък може би втория път няма да хвърля пет единици със седем зара), всяка такава случка, до една, след това повличаше след себе си голяма верига от други случки (и никоя от тези вериги още не е свършила), за някои от които изобщо не съм и смеел да се надявам. Ами… нека да си се случват тогава!

Да оставим настрана очевидното „няма смисъл да се ядосваш за нещо, което вече е отминало — не можеш да го промениш“; дори и без него, пак не изпитвам никаква нужда от rerolls. Някой беше казал, че един от основните принципи на Вселената е, че всичко, което е възможно да се случи, рано или късно се случвa; да, съгласен съм — и понякога се случва на нас, на мен, на теб, на него, на тях — и понякога води до учудени погледи, друг път до намусване, трети път до болка… а после се случва още нещо, и друго, и трето — и на следващия ден слънцето пак изгрява. („Не го пипай!“) Някой друг пък беше казал „Защо винаги нещо се случва? Не искам нищо да се случва!“ (цитирам по памет, макар че някой път може и да опресня спомена) — е, понякога пък, от време на време, ей така, за разнообразие, се случва и нещо хубаво — така че — нека си се случват всякаквищините!

И така — не, не искам никакви rerolls!

(е, какво, Асене, успях ли и аз да напиша един объркан пост? :) Тези, които ме познават, ще разпознаят просто поредната порция среднощни бълнувания и брътвежи… а другите да си мислят каквото си щат! :)

…where everybody knows your name…

Това, което започна с история с ток и без ток, завърши в Дивака… и май изненадани хора (поне като представители на доминиращия човешки вид) нямаше.

…and so it begins…

Имаме си крушка,
имаме фенерче,
нямаме си battery…

Е, добре де, колата си няма — но все пак вечерта започва интересно… да видим как ще продължи :)

Time — what is time?

[in English]

„Night-time sharpens, heightens each sensation…“

Нощем. Прибиране вкъщи. Мисли летят наляво и надясно. Спомени се надпреварват, избутват се един друг, смесват се в един нереален колаж от чувства. От време на време споменът за една или друга случка успява да изплува покрай всички останали и да се разпростре из цялото ми съзнание. „Добре, това кога се случи — вчера сутринта? Онзи ден, малко преди обяд?“… Объркан момент на подреждане и сравняване на други случки и преживявания. „Тази сутрин?! Не е възможно!“… Толкова много неща са се случили след това — може ли всичко това да се е събрало в един ден?…

Да, може. В един дълъг ден. За много големи стойности на „дълъг“

Мисля, че всички сме имали такива дни.

Но колко пъти в живота ви сте имали пет такива дни подред?…

Май днес беше първият „нормален“ ден след онези пет — и като че ли ми се иска и той да не беше.

„Да, луд съм, не питай!“

Време: една нощ през самотния октомври, малко преди полунощ.

Място: неясно, противоречиви сведения — слабоосветена стая в квартал Света троица или хълмиста долина нейде призрачно далеч.

Начало на телефонен разговор:

— Ало!

— Здравей! — през отчаяни, напълно безуспешни опити за подтискане на бурния смях.

— Къде си, какво правиш?

— Точно сега ли?… Точно сега седя на един стол с биричка в ръка и гледам много забавни събития около мен.

— А? Какво става около теб?

— Ами… забавни неща — заклет християнин води вампири в бой… върколак избива вълци на килограм… а един дракон, маскиран като червей, се извива из небето край нещо като хеликоптер, ама не съвсем!

Даааааа… Warhammer не прощава… :)

По пътя — по-нататък…

За човека, който продължи нататък… За човека, който вече знае какво виждаш, след като направиш последната крачка по слънчевата пътека, когато пристъпиш зад залеза, зад хоризонта…

Времето и звездите

Бавно, полека изплувам от покоя на съня — странно, без сънища. Усещам утринната роса върху лицето си. Вслушвам се в тишината — но не празната, мъртва тишина на заобикалящите стени, а живата, преливаща от всякакви тихи звуци тишина на гората. Усещам върху лицето си топлината на утринното слънце в хладния планински въздух. Сред смесилите се аромати на зеленината все още различавам последните издихания на изтлелия преди час-два огън.

Поемам си дъх и бавно отварям очи.

Зениците ми поглъщат лъчите на едва-едва надигналото се над отсрещния склон слънце. Пред мен, опрени на съвсем скоро издигнат дървен навес, са изправени щит и брадва. До навеса е огнището, а покрай него са подредени дървените съдини и роговете, от които още полъхва ароматът на ягодовото вино. Зад него в земята е забит кол, а върху него блестят един лек шлем и дълъг меч в здрава ножница.

Завъртам леко глава, погледът ми се плъзва по палатките, раниците, снаряжението, музикалните инструменти, и накрая се спира върху едно черно наметало. Дълго черно наметало, с което някой се е загърнал. Някой, който още спи — на две крачки от мен, на съседното шалте, до угасналия огън, до храстите. Дълго черно наметало, с което се е загърнал върколакът-вещер, който ме доведе в този лагер.

Поемам дълбоко дъх, още веднъж изпълвам дробовете си с опияняващия планински въздух, отмятам вълненото одеяло и бавно се надигам. Повдигам глава, поглеждам слънцето и по лицето ми се разлива усмивка.

Фигурата под черното наметало се размърдва, отваря очи и ме поглежда въпросително. Аз му кимвам — време е.

Малко по-късно двамата тихо напускаме спящия лагер — два-три часа преди това, под светлината на звездите, някоя от които току се откъсне и се втурне стремглаво към хоризонта, сме казали лека нощ и довиждане на воините, които остават. Бавно, полека се спускаме по вече познатата пътека през поляните и гората — и в същото време съвсем не толкова познатата пътека, защото и двамата за пръв път я виждаме на дневна светлина, за пръв път виждаме преливащите се зелени багри на планинския склон отсреща, за пръв път разбираме, че последната горичка, която прекосяваме, всъщност е брезова — макар че това е четвъртото преминаване на кервана ни оттук.

И двамата си спомняме предишното си спускане, първото си спускане по този път, когато не бяхме сами. И двамата си спомняме тихата усмивка на самодивата, която този път бе оставила ножовете си вкъщи и танцуваше боса надолу по склона, с роклята, покрита от топлото наметало; пред нея — рицарят, придържащ ръката й; над рамото й — фенерът, който осветява пътя й, в ръката на пеещия монах; най-отпред — стражникът в пълно снаряжение; най-отзад — мълчаливият пътуващ книжник…

На дневна светлина, и когато сме само двамата, всичко изглежда малко различно — може би малко по-малко романтично — но все така тихо, все така спокойно, все така приказно.

Още няколко крачки — и намираме машината на времето точно там, където сме я оставили предишната нощ, под звездите. Споглеждаме се, този път без думи, но знам, че и той си спомня думите си от предишното ни идване тук — и отново сме изминали тези осемстотин години, и отново може би не за последен път.

…………

И всичко това нямаше да е възможно без толкова много хора. Нямаше да е възможно без Асен, който търпеливо изтрая двете ми двучасови закъснения, без да каже и дума, и след това ми показа пътя. Нямаше да е възможно без Калин, Сашо, Миро, Венци, Манол, Иво, Никита и всички други, които, без да се замислят дори, ни приеха край огъня си и споделиха с нас хляба, виното, песните и историите си. Нямаше да е възможно без Цвети, която, без да знае, направи нещо, което очаквах от месеци — помогна на возилото на кервана най-накрая да намери името си — името, което трябваше да дойде само, трябваше да дойде естествено, трябваше да бъде извоювано — и така и стана. Нямаше да е възможно и без още хора, които изпридат около мен тази приказка, и не спират, дори и когато аз не винаги успявам да втъка някоя нишка в техните собствени приказки.

За времето!

Цитат на деня

„The more people I meet, the better I like my cat.“
— Brian Cantor на едно място, наречено the Scary Devil Monastery.

И отново…

So I handed him my bottle,
He drank down my last swallow
Then he bummed a cigarette
And asked me for a light
And the night got deathly quiet,
His face lost all expression,
He said, „If you're going to play the game, boy,
You've got to learn to play it right…“

Но за това май вече съм писал…

„Мррррррр“ — това звучи гордо!

[in English]

Така де, друго си е котешкият род! :)

Котка стръвница нападна мечка

7-килограмова котка нападна кафява мечка, опитала се да мине през градината на стопаните й в западните покрайнини на Милфорд (Ню Джърси), съобщи АП.

Жак — рижата петниста котка на семейство Дикей, не позволява на никой да допари до територията й. Щом видяла кафявата мечка, тя се хвърлила с диво мяукане да драска и хапе натрапника.

Уплашено, дивото животно побягнало и, за да се спаси от страшния звяр, се качило на най-близкото дърво.

[цялата статия]

Следващият път, когато чуете измрррркване, няма ли да ви прозвучи по малко по-различен начин? :)

Цветовете на живота

Пролетна вечер, здрач… хм… всъщност днес май стават точно два месеца оттогава… Стоях си на една трамвайна спирка в центъра на София, облегнат на оградата, и си дочитах System of the World (май вече съм споменавал Бароковия цикъл на Нийл Стивънсън — дори като че ли повече от веднъж), а трамваят упорито не идваше — което ме устройваше прекрасно.

Изведнъж от подлеза се вдигна врява и нагоре по стълбите излетя група деца, които се смееха, блъскаха, мусеха… изобщо, занимаваха се с всичко, с което една весела група деца може да се занимава на една трамвайна спирка. Едно от тях ме погледна, през лицето му премина сянка, и после то се върна към гълчавата… а аз се замислих…

Не мога да опиша какво се случи в мига, в който онази ледена вълна обгърна нерешителния ми ум. Връз мен се спусна мрак, бездиханен и ужасен, който ме завъртя и унесе, накара ме да се удавя в стари спомени от бъдещите дни. Аз се почувствах толкова нищожен, забравих, че реално съществувам и се оставих в ръцете на Онова, затворено в камъка с цвят на нощ… [0]

Замислих се — втори ден подред по най-различни причини (основно свързани с един пропуснат карнавал) носех черно вместо обичайното синьо. Замислих се — колко е лесно всъщност — една нищожна промяна в облеклото, една дребна промяна в изражението, една нищо и никаква промяна в стойката — колко е лесно всъщност да започнеш да изглеждаш „B.A.D.“ — каквото и да значи това — Black Angel of… Death? Destruction? Disorder?… Despair? Disillusionment? Disarray? Derangement? Delirium?… (дали пък Нийл Геймън е бил първият, който, в именуването на the Major Arcana of the Endless, е забелязал колко много подобни понятия се изразяват с думи, започващи с D?)

Да започнеш да изглеждаш „B.A.D.“ — това е само първата стъпка. И също толкова лесно е и да продължиш нататък — да направиш крачка назад, да се затвориш, да потънеш в сенките, да прекъснеш контактите със света, да прекъснеш контактите на света с теб, да оставиш светът да се оправя както може без теб, да се оправяш както можеш без него… или поне да се заблудиш, че можете да се оправяте един без друг…

Да, лесно е — много е лесно да потънеш в сенките, да се откъснеш от познатите си, „за теб гората [да] замлъкне, вятърът [да] те забрави“[1]… лесно е, всеки може да го направи за един миг… а защо? Защо трябва да го правиш? Има ли смисъл, има ли полза, ще се оправят ли нещата наистина? Ще те забравят ли приятелите ти, ще продължат ли по същия начин без теб? Или това е просто една много удобна заблуда?

No regrets
If you just forget
If a memory is lenient
You can find it most convenient
So you let it fade
Till it's very vague
Just a silhouette of shadows
But the shadows are still lingering… [2]

И тук бих могъл да се разпростра надълго и нашироко, да излагам всякакви аргументи за и против… но не искам. Просто ще кажа, че на следващия ден отново облякох синьото, защото, не, не винаги има смисъл да потънеш в сенките — и, както е казал Николай Теллалов, „Зная обаче едно — воденичен камък е ужасно твърдо нещо и от личен опит ви съветвам да не си биете главите… та дори когато искате с това да затъмните по-страшна болка.“

[0] Аз харесвам H. P. Lovecraft… Ти харесваш H. P. Lovecraft… Мирослав Пенков харесва H. P. Lovecraft… Всички харесваме H. P. Lovecraft…

[1] Да, Балканджи всъщност пеят „ще“ вместо „да“.

[2] А Savatage също ще трябва да ме извинят, че ги цитирам извън контекст…

Музика с дъжд и без дъжд :)

"…but when you need me, be assured I won't be far away!"

Отражения

Просто няколко откъсчета от песни, които чух, или нещица, които четох в последните дни…

…………

Trust I seek and I find in you
Every day for us something new
Open mind for a different view
And nothing else matters

[Metallica]

…………

Fate is inexorable.

[Bernard Cornwell]

…………

…Fate she hears us
But she doesn't listen very hard

As she drifts
Through our lives
Tossing coins into the air
Watch them twist
Watch them fall
Turning hope into despair
Watch them twist
Watch them fall
Then she suddenly revives
Every dream
That we've had
And we find ourselves alive…

[TSO]

…………

Сега сме тук
Тръпнем в очакване
Пълни с надежда
И сила

[Балканджи]

…………

Life is a jest of the Gods and there is no justice. You must learn to laugh… or else you'll weep yourself to death.

[Merlin according to Bernard Cornwell]

…………

Be yourself…

…no matter what they say!

С това ще запомня вчерашния концерт на Тортила Флет — е, добре де, от определена гледна точка може би трябва да кажа „онзиденшния“… така де, съботния… и какво от това?

Не, не казвам, че това е всичко, с което ще помня Тортила Флет — май съм писал и друг път за техни концерти, писал съм и друг път, че има много неща, с които ще ги помня… просто с това ще запомня точно тазсъботния им концерт.

………

Това май ще бъде поредното такова несвързано писание, макар че този път може и някои хора да намерят някакъв смисъл в някои от нещата, които пиша — е, както се казва, проблемът си е изцяло техен! :P

………

Та така де — събота, version control, една покана, отклонена по общо-взето най-добрите възможни причини, вечеря, състояща се от една голяма бира, купчина време стоене с купчина хора около една кола и чудене какво *точно* ще правим нататък, после музика…

………

Мррррзеливо събуждане в неделя… Солнце? Солнце есть! Театр? Театр есть! Планове за деня? Ъъъъъъъ, това няма ли да го правим в движение?!

………

Един час кафе? *Един* час кафе?! Един час *кафе*?! :PPP

Моооооооооже! :)

………

А, говорете си, говорете си, не ми пречите — аз си хапвам — и си пийвам щоколадовата вишновка… като решихте, че не ви се мърда надругаде, страдайте! :P

Но все пак без вас нямаше да е същото.

………

Тиха и спокойна вечеря в компанията на Ричард Бах. Да, „Небето винаги е там“… и има няколко неща, няколко пасажа, няколко параграфа, няколко цели разказа, които се чудя дали не могат да бъдат преработени с малко по-различна насоченост, не непременно свързана с летене — или поне не непременно с *този* вид летене…

………

ААААААААААААААААА!

„It's a wonderful, wonderful life…“

Даааааа, това май вече съм ви го пял — но това не го прави по-малко вярно! А когато го изпеят пък други хора… когато зад микрофона (какво „зад“, той си разнася микрофона из цялата сцена!) е Крис… когато китарата я държи Гошето… когато баса го мачка Евгени… когато барабаните биват малтретирани от Тошо… тази песен звучи по съвършено различен начин!

………

„Просто замълчи, човече, просто замълчи!
Нямаш ли какво да кажеш, просто замълчи!“

………

(от публиката:)
„Jaaaaaaames! You're my heeero!“

(от сцената:)
„Джееееееймс! Вииииждам тееее!“

(от сцената:)
*ТУП!*

(от публиката и сцената — силни, неспирни, спонтанни (така де, този път наистина!) аплодисменти)

………

„You gotta fight
For your right
To paaaaaaaaaaarty!“

Дали да кажа „мрррразя съвпадения!“… дали да се позова на Луис Керъл и Робърт Хайнлайн и да кажа „What I tell you three times is true“ и да приема някои неща не като съвпадения, а като съдба… казва ли ти някой, пък и смее ли човек да пита?

………

И все пак да се върна на темата от началото — „Be yourself no matter what they say“ — да, нЕкои хора може и да забележат, че това е малко или повече свързано с едно посвещение на една книга, подарена за един рожден ден… не знам дали е съвпадение или не, но когато чух песента (не че не я бях слушал и преди), се сетих и за книгата (не че не се бях сещал и преди… напоследък горе-долу по три пъти дневно)… Не, тези разсъждения не водят наникъде — или поне никого от вас не биха завели никъде — не казах ли още в самото начало, че са несвързани? :)

………

На колко различни хора трябва да благодаря за тези два почивни дни?… Почивни дни?! Ха! :)

А, и ако браузърите ви — или wetware-ът ви — имат детектори за PUI (Posting Under the Influence)… мммм, извинявайте, да, сигурно съм ги задействал няколко пъти, но не мога да ви обещая, че няма да се повтори! :P

Но… това не прави нищо от написаното по-малко вярно, поне за мен. Благодаря ви — на всички, за всичко, пък ще има и още :)

Котешки работи

Мдаааа, не е лесно да си котка… :)

(уф, ipfw.edu?! Какво, в името на Ерис…)

Н Е В И Н Е Н !

Н Е В И Н Е Н !

Не знам какво да кажа — не знам как да предам всичко, което бушува в душата ми след тази новина, която осветли и този ден, и сигурно и за няколко дни или седмици напред!

След всичките тези месеци, след всичко това… днес съдът в Солун се е произнесъл и Николай Баровски е оправдан!

Облекчение… радост… тиха — а и не толкова тиха — възхита… не, наистина не мога да намеря думи. Просто, както каза Спас, огромни поздравления на всички, които се опитаха да помогнат, да направят нещо, колкото и малко да е било, да покажат, че ги е грижа — явно поне малко сме успели!

И едни блондинки, ти разпра'ам… ;)

Мдааа, наскоро май споменавах вицове, а хора, които ме познават от известно време, сигурно ще знаят, че си имам причини да не съм съвсем безпристрастен по въпроса с вицовете за блондинки :) Та по принцип ги избягвам… но този просто не може да бъде подминат с мълчание! :)

It's a wonderful life!

No need to run or hide —
It's a wonderful, wonderful life!

Харесва ми да гледам усмихнати хора. Харесва ми да виждам как се случват хубави неща. Харесва ми да гледам как хубави неща се случват на усмихнати хора :)

„Тече, всичко тече…“

Новата година започна с два много странни, но съвсем определено по-скоро силно положителни дни.

Това няма да е много смислено писание, по-скоро нещо като бележки към самия мен… на никого няма да се разсърдя, ако спре да чете тук и сега — дори може би за вашия собствен разум би било по-добре така :)

Но пък щом настоявате…

• С музикален съпровод е по-лесно и може би по-хубаво; без музиката обаче се получават малко повече импровизации… е, и може би опашката протестира малко повече :)
• Разсмивам се без видима причина, без на никого да обяснявам защо — а всъщност на масата около мен бях видял нагледна демонстрация (дори, в известен смисъл, четири случая на нагледна демонстрация на едно и също нещо) на елементарен извод от психологията относно определени черти на поведението в определена компания;
• „Срещу стената“ (Gegen die Wand)… Нямам какво да кажа — няма думи — както се пееше в една стара песен, „Feelings — nothing more than feelings…“ — или пък както се пееше в песента при завършващите надписи на този филм, „Life's what you make it“
• Изходно твърдение: „Денят не се познава от утринта“. Обобщение: „<нещо> не се познава от <друго нещо>“ (и само някой да посмее да спомене car/cdr или [H|_]!). Друг частен случай на обобщеното твърдение: „Нощта не се познава от ранната вечер“.
• Аналогиите не винаги водят до верни изводи; подобното външно поведение не винаги е продиктувано от същите вътрешни мотиви — и по-добре, защото понякога носи веселие и смях!
• Сухо мартини и After Eights — какво повече би могъл да иска човек от живота? Макар че… хмм… за някои хора в някои ситуации боза и семки като че ли имат мнооооого по-добър ефект!
• Бррррр… май навремето съм бил по-прав и по-проницателен, отколкото няколко пъти оттогава насам ми се иска да си призная… е, крайно време е да си го приема наистина — пък и какво толкова, и така си е добре!

И в случай, че се чудите — не, наистина не се предполага да разберете какви ги говоря, дори и да сте присъствали на някои от ситуациите, които са породили някои от тези случайни проблясвания на димни сигнали между невроните — мда, аз по принцип така си говоря ;) Да кажем просто, че тази вечер ще си легна с нещо като въздишка на облекчение и широка усмивка — и, за пореден път, благодаря ви, стари, нови и още по-нови приятели! И не, няма да се уморя да го казвам!

Предновогодишно…

[in English]

Аз да си го напиша сега, пък кой когато го прочете :)

Весело изкарване на съботата пожелавам на всички, пък за годината след това — ха дано ни е все така изпълнена с всякакви преживявания, колкото и тази, и дано поне толкова от тях да са хубави, весели, приятни и запомнящи се, колкото бяха и в тази! :)

From water does all life begin…

Я да видим дали пък някой ще познае този цитат — цитата в заглавието :) Ако трябва да подскажа, “From water does all life begin” е начало на религиозна книга, за която съм сигурен, че са много, много малко хората, които са успели да я изчетат цялата — по една изключително проста, основна причина, която обаче ще оставя вие да ми кажете :)

Но когато попаднах на този цитат доста отдавна — като се замисли човек, преди малко повече от 14 години — той остана едно от нещата, които запомних от една друга велика книга. Запомних го, защото… ами защото е верен! Верен е, както се убеждавам непрекъснато — в частност, много пъти в една и съща сряда :) Дали ще е водата в леко замръзнало състояние, така че да донесе една истинска зима; дали ще е вода в доста по-парообразно състояние, че да изпълни къщата с топлина — е, поне с физическа топлина; дали ще е вода във вид на едно огромно, твърдо, студено парче лед, което, за щастие, не мърда много — е, поне не твърде много, макар че понякога ни се струва другояче ;) — и върху което с различен успех и изящество рисуваме с две малки изваяни метални остриета; дали ще е в “нормалното” си по-скоро течно състояние, което позволява да прекарам почти час под горещите струи, унесен в спомени за не съвсем ежедневни неща като една малко лудо движеща се кола, един дълго търсен сандвич, един телефон, озвучаващ пространство, много по-голямо от собствения му обем, един по-внимателен, по-малко безразсъден и по-здравомислещ (и по-здравостъпил) приятел, едно меню, което прави избора лесен, една купчина сняг, която вече не е това, което беше…

И все пак, без водата в различните й форми, нищо от това нямаше как да се случи — и да продължава да се случва, така че наистина “From water does all life begin”!

Музика… или текстове… или мисли… или нещо съвсем друго…

Тази Коледа определено е най-странната, които съм имал някога. След Бъдни вечер и коледна нощ, прекарани по съвсем невероятен начин вкъщи, със сестра ми, майка ми и баща ми, спах — хм, замалко да кажа, че съм спал цял ден, но всъщност повече от 4-5 часа едва ли ми се събират като сън. После… после, на първия ден на Коледа, с Лили, Флаш и Бобсън отидохме във Fans на концерт на Тортила Флет — и така както очаквах да сме едва ли не сами или може би половината от публиката, така изведнъж попаднахме на най-голямата тълпа хора, която някога сме виждали във Fans! Дали беше заради това, за което Бобсън се сети — че сега учениците са във ваканция; дали беше защото утре (днес?) е неработен ден и хората са решили да видят какво става във Fans; дали има някакви други причини, не знам, но беше интересно — и в определен смисъл и забавно, като изключим един-два момента, каквито така или иначе си има всеки път :)

А Лили ще я заведем пак да ги чуе, някой друг път, когато няма толкова много хора и когато озвучаването и хармониите са си наред… например на 14 януари, когато поне самите Тортила Флет казват, че ще свирят пак :) Но… 14 януари е прекалено далеч за някакви твърди планове, ама ще видим :)

…аз не съм от този свят…

Може би това не е най-представителният цитат от “Вчерашния дъжд”, но е един от моментите в песента, който винаги ме хвърля в разни мисли, разни съмнения, разни чудения, разни почти-кантовски, почти-солипсистки, почти-мрачни, почти-весели-в-стил-а-какво-пък-ако-вземе-да-се-окаже-вярно размишления.

Like the coldest winter chill
Heaven beside you — hell within…

Точно сега хич не ми е до тази песен… по принцип на никого никога не би трябвало да му е до тази песен, но като че ли от време на време се случва човек да се чувства така — и в такива моменти една от най-добрите терапии е… ами, някоя друга песен :)

Ах, не е ли чудно, че обичам мед?
Бръм, бръм, бръм…

Това — и остатъка от песента — няма нужда от коментар :) Или я знаете, или не… или я харесвате, или не… или я разбирате, или не… каквото и да напиша, няма да ви накара да я харесвате или разбирате повече или по-малко или по друг начин, по-близък или по-далечен или изобщо нямащ нищо общо с начина, по който си я знам, харесвам и разбирам аз :)

Good friends we've had, oh, good friends we've lost
Along the way
In this bright future, you can't forget your past
So dry your tears I say…
…
Everything is gonna be alright so,
No, woman, no cry…

Това е една от песните, с които винаги ще ги помня (е, може би ще помня и Боб Марли, но и Тортила Флет :); една от песните, на които не мога да се наслушам; една от песните, която винаги изправя цялата публика на крака — и има защо…

All of my life where have you been?
I wonder if I'll ever see you again…

Това пък не знам защо го пиша… може би просто защото, когато го чух днес (не че не съм го чувал и преди), ме докосна — докосна ме по начин, за който все още не съм сигурен, че разбирам; хвърли ме за пореден път във водовъртеж от мисли, които все още не съм сигурен, че разбирам; докара отново на лицето ми онази странна усмивка, от която хората, кой знае защо, още не са се научили да бягат, макар че защо я докара, все още не съм сигурен, че разбирам; и затова няма да казвам нищо повече, нито за тази песен, нито за някоя от всички други, които Тортила Флет изпяха днес, нито за изненадващия (поне за мен) бонус-сет от акустични кавърчета на Елвис, Extreme и Whitesnake, с които усмихнаха по-голямата част от публиката насред един от сетовете, нито за коледното им настроение, проявило се по поне два съвсем различни начина… просто ще си запазя тази странна усмивка на лицето и ще се отпусна на крилете — или може би в ръцете под официалната пелерина — на Морфей и ще му се доверя напълно за това в коя страна от неговото кралство ще ме отведе днес, с кого ще ме срещне там, кого ще ми позволи да намеря, и колко от това, което ми е подготвил, ще ми позволи да отнеса със себе си, когато се появя пак в това, което сме свикнали да наричаме истински свят… пък ако ми е подготвил среща с Дагон, Ктулу или Азатот, е, какво пък, значи така е трябвало :)

И в празничната нощ…

И в тази вечер и нощ, която може би е също толкова вълшебна, колкото всяка друга, а може би е мъничко повече (или може би е мъничко по-вълшебна, защото достатъчно хора смятат, че е по-вълшебна) — поне в тази вечер и нощ да си, ако не щастлив, то поне в покой със себе си и света… и да сънуваш, и да мечтаеш, без да се плашиш от мечтите, без да се страхуваш от прекалено смели и “невъзможни” мечти и желания — тези, които са чели “A Dream of a Thousand Cats”, може би ще знаят какво имам предвид :) Дори и никой друг да не споделя точно твоите мечти — а и в това не би могъл да си сигурен, нали? :) — дори и тогава може би твоите мечти са една частица, едно парче от мозайка, един щрих от нещо по-голямо, нещо, за което много души мечтаят, дори и без да знаят една за друга… и ако тези души не се плашат да мечтаят в тази уж вълшебна нощ, може би точно това може да я направи по-вълшебна от другите — мечтай и ти! :)

Learning to walk

Така се чувствам на моменти — все едно наново се уча да ходя, от самото начало. Не “ще поставя този крак пред другия и ще прехвърля тежестта си на него”; понякога доста по-основни неща — “ще държа този крак така и ще се опитам да пазя равнове… равно… опа… добре, а сега да опитаме пак…”.

Едно от първите неща, които ми хрумнаха, когато ми изкристализира идеята за това, че все едно наново се уча да ходя, бе бляснала асоциация с Pink Floyd и “Learning to Fly” — но това още е далеч — в никакъв случай не невъзможно далеч, дори не непостижимо далеч, просто… все още далеч. Aerosmith пък твърдят, че трябвало първо да се науча да пълзя, преди да се уча да ходя, но, по типично мой си маниер, “смело и смахнато”, смятам този етап да го попропусна :)

Просто наново се уча да ходя; избрал съм пътя, избрал съм посоката, спътниците постепенно се събират, подхвърляме си нови идеи за пътища и посоки, и от време на време някой приема някоя идейка… и всеки започва да учи другия да ходи, или застава отстрани и гледа с окуражителна усмивка как се учи сам.

И все пак е слънчев! :)

Да… днес вече споменах на Катерина, че още не мога да си сваля усмивката от лицето след нейния рожден ден вчера. И не беше само този рожден ден, и не беше само всичко, което се случи този ден / следобяд / вечер / нощ — нещо напоследък почти всеки ден си е един такъв слънчев и весел, и не се очертава това да спре :)

Та… поздравче с една старичка песничка, която май вече съм споменавал, но това не пречи да си я припомним :) Слънчев ден! Усмивка! Освежително хладно време! Усмивка! Весели хора! Усмивка! Танцуващи хора! Усмивка! Пък когато слънцето се скрие… ослепителна тъмнина — и защо не пак усмивка! Музика в нощта — и пак усмивка!

Уф… добре де, стига съм ви губил времето със собствените си откачени мисли и усещания :) И без това ми е време да ходя да лъжа студенти :P

Наглост? ;)

Въпрос: Какво е наглост?

Отговор: В къща, която разчита за отопление изцяло на приходяща газ и наличие на ток, в седем и половина в зимна утрин, когато термометърът се колебае дали да покаже -12, да покаже -16, или направо да се откаже и да се свие да спи зимен сън, докато си мрррзелуваш под душа в опити да се събудиш, да си пееш "Топлата вода" с пълен глас :)

(хм… трети бис?… мда, много имам да ги черпя :)

Тихо се сипе…

Ха честит ви — не, не първи сняг — но надявам се, първият за тази зима наистина задържал се сняг, истинското начало на зимата!

В последната седмица няколко пъти, в разговори с най-различни хора, изплува тази тема — зимата е любимият ми сезон, но това досега не беше точно зима; студ — да, тук-там интересно заоблачено небе — да, но… без снега не е същото…

И ето го сега — тихо, спокойно, неусетно почти, през нощта заваля сняг. (Защо бях буден в три и половина, при положение, че бях готов да заспя преди полунощ, и аз не съм съвсем сигурен, но бях буден и го видях) След странен, пастелен, облачен залез вчера, тази сутрин слънцето огря нов пейзаж — една истинска бяла приказка. Снегът беше понатрупал върху покривите, дърветата, храстите, върху земята… и може би има хора, които очакват тук да кажа, че снегът е затрупал следите от лятото и есента, погребал спомените, преживяванията, болката; да кажа, че започва един нов сезон, ново време, нов живот… и всичко това би звучало много хубаво, особено ако беше вярно :)

Не, няма да кажа нищо такова, просто защото не го мисля, не го вярвам. Всичко, което сме преживели, остава; всичко, което се е случило, вече се е случило и не може да бъде “разслучено”. Да, можем да го забравим; можем да го отричаме; можем да си мислим, че не е било, да се държим така, все едно че не е станало нищо — но това просто не е истина. И хубавите, и лошите неща, които ни се случват, се случват наистина, променят ни, променят живота ни, оставят следи и у нас, и у хората около нас, и у другите; всичко това става част от нас, всичко това се събира в спомените, в душата, в така наречения “жизнен опит”, който всъщност е точно това — сборът от всичко, което ни се е случило някога. Най-добре е наистина да забравим някои неща, най-добре е да оставим някои случки зад себе си — но не че не трябва, не че не е добре, а просто не можем да махнем с ръка и да изтрием миналото.

…

Ха сега де… Защо ги изписах всички тези неща :) Честно казано, не знам; не знам какво ме прихвана; не знам откъде дойде всичко това; не знам как е свързано със зимата и снега и новия бял пейзаж; не знам как е свързано с всичко, което се случва в последните няколко месеца и ми се иска да намеря начин да го запомня, да не го забравям, да не го оставям зад себе си просто така… Та както вече казах, честит ви първи истински сняг и честита зима! :)

Честит студентски празник!

[in English]
Е, добре де, малко закъсняло, но все пак…
Макар и малко закъсняло, честит празник на всички студенти, доценти, професори, а пък и всички, които се чувстват по някакъв начин свързани с университетите! Carpe diem — или, по нашенски, яжте, пийте и се веселете, че утре… уф, кой изобщо има време да мисли за утре?!
А пък в английската версия съм вдигнал и едно тостче, отмъкнато от прекрасна поредица мрачни разкази, което… което не съм сигурен дали в момента мога изобщо да се опитам да преведа на български :)

Замайване

[in English]

Irfan и Балканджи вътре в една и съща вечер — това е повече, отколкото човек би трябвало да може да понесе… но усещането е неописуемо! И… там който си трябва, си знае — благодаря ти за споменаването за концерта на Irfan, макар че всъщност май не можахме да се видим и запознаем на живо! :) Е, друг път :)

ПП. А ако на някого не се хареса идеята за употреба на “вътре” по отношение на “вечер”, може да се обърне с предложения или оплаквания към Trans-Siberian Orchestra и Beethoven's Last Night :)

Pepsi Cola Flavoring Component

Мда, понякога в UrbanStyle се появяват наистина интересни и полезни неща… То, че си го знаем, знаем си го — и преди някой да е казал нещо, знаем си го и за съответния конкурентен продукт на съответната конкурентна фирма — но друго си е човек да попадне на доказателство…

Мррррзел и блаженство

[in English]

От време на време е хубаво да има такива дни — след като се прибрах от рожден ден на леля ми кажи-речи в полунощ и четох до към два сутринта, заспах… събудих се към 9:30, реших, че ми е рано, заспах… събудих се към 14:30, почетох половин час, заспах… събудих се към 16:30, почетох около час, заспах… и в 19:15 най-накрая изпълзях от леглото.

Е, поне съм в малко по-добра позиция от Васил - ако се бях примолил, майка ми щеше да ми донесе и закуска в леглото, но просто прекалено много ме мррррзеше дори да ям :)

1031

Четири цифри. Едно число? Може би. Две числа? Кои две числа? Или три? Или може би четири? Или изобщо не е число, а…

Добре са го казали бин-джезъритите - “on that path lies danger”. Ако тръгна натам - към анализа, към вглеждането в цифрите, в числата, в символите - мога да открия какви ли не забележителни неща, мога да се замисля за какво ли не, мога да стигна до изводи, които дори е възможно и някой друг да разбере — и какво от това?

Е, така и така съм стигнал дотук, ясно е, че ще продължа напред, пък макар и в края на пътя най-вероятно да намеря "плоха с топорами" (ами какво да го правя Димитър Василев, като не си изпълни поетите задължения с чувала!).

1031 - едно число

Мисля — струва ми се — а може би просто си въобразявам — а може би просто си въобразявам, че мисля — или най-вероятно си въобразявам, че ми се струва, че мисля, а всъщност изобщо не ми се струва, ами направо си мисля, каквото и да значи това… във всеки случай, струва ми се, че за повечето хора числото 1031 няма да означава нищо.

За някой американец това може да значи номерът на някакъв формуляр.

Някой може да се досети, че това е най-малкото просто число, по-голямо от 1024 — което пък е десетата степен на две… а сега де!

Някой може да го свърже с рождението на един крал, смъртта на друг и възкачването на трона на трети.

Някой може да го потърси в /etc/services или в WINDIR\system32\drivers\etc\services.txt или просто в големия списък на Яна… така де, IANA имам предвид, и след озадачено възклицание и още малко ровичкане да установи, че BBN IAD е протокол за маршрутизация, изнамерен от една компания с доста история в изчислителната техника.

Някой може да го изтълкува като някаква безсмислица - че е g=wx,o=t, ясно, ама какво е това u+s без дори u+r?

Но за мен 1031 не е никое от изброените.

За мен 1031 само по себе си не значи нищо — до момента, в който не сложа четири букви отпред и не го превърна в “ИЗОТ 1031”, или пък защо не направо “ИЗОТ 1031C”. За тези, които вече ме мислят за откачен, че не свързвам 1031 с нито едно от изброение, съм подготвил изненада — аз пък може да смятам някои от вас за откачени, защото не познавате историята на изчислителната техника в България — защото преди Правец 16, преди Правец 8D, преди Правец 82, преди ИМКО-2, дори преди ИМКО, имаше нещо друго — първият български микрокомпютър, ИЗОТ 1031C.

Лично за мен това е свързано със скъпи спомени от ранното детство — дълги обяснения от майка ми защо рисува на карирана хартия комплект шахматни фигури, доста по-кратки обяснения от баща ми защо не трябва да мачкам този лист толкова прозрачна хартия с толкова красиво преплитащи се сини линийки, дълги часове, прекарани в извиване, разтягане, смачксмърцафърцване и неизброими други мъчения спрямо съвършено невинни мачкащи се (да, наистина гъвкави!) дискети, които просто бяха попаднали на неправилното място в неправилния момент, и още много подобни отблясъци замразено време. Интересното е, че когато поставих на една от по-известните машини за търсене в Интернет задачата да ми каже нещо за "ИЗОТ 1031C", тя намери един-единствен резултат — из страниците на друг познат български блогър! Е, в този момент си пролича разликата между различните машини за търсене, защото друга пък намери и истинска техническа спецификация на видеоконтролера на добрия стар микрокомпютър!

1031 - две числа

А виж, тук е сложно.

Две числа - дали са 103 и 1, комбинирани като 103.1 — честота, която по принцип е доста популярна в УКВ обхвата по света, просто защото я има?

Дали са 103 и 1, комбинирани като 103:1, които според една книга благославят едно същество, а според друга се кълнат във времето и залязващия ден?

Дали са 1 и 031, за които, признавам си, се затруднявам да измисля нещо без външна помощ? :)

Или просто са 10 и 31 — най-очевидно прочетени като дата… еднозначна дата — или поне еднозначно разбрана спрямо това кое е месецът, кое е денят :) Иначе самата дата…

…е денят, в който след броени минути небесата ще се отворят — или поне ще опитат, ако не си свършим добре работата; и пак ще има измъчено мучене на кози, и пак ще има възмутено квичене на котки, и пак ще има намусено съскане на кучета, и може би този път нищо няма да се промени, а може би и този път ще се промени нещо съвсем дребно, неусетно почти, а дали някой ще го забележи сега или в бъдеще, няма никакво значение.

…е денят, който тази година голяма сбирщина студенти получават като почти случайна ваканция заради празника, който следва.

…е денят за почивка след OpenFest'2005 — конференция, фестивал, празник на свободата, за който ми е трудно да намеря думи (затова може и да опитам с четири-пет снимки). Не мога да кажа толкова голямо “Благодаря!” на всички, които го направиха възможен; не мога да кажа толкова голямо “Благодаря!” на хората, които живяха за него месеци наред — и няма начин да изброя всичките… Не мога да кажа толкова голямо “Благодаря!” на хората, които дойдоха да говорят, да показват, да обсъждат, а дори и просто да гледат, да слушат, да усещат, да участват — защото в този OpenFest, както и в предишните, както и в следващите, участваха всички — кой с повече, кой с по-малко, кой като организатор, кой като случайно минаващ — всички бяхме там, за да видим какво ще се получи, ако опитаме само още малко — и резултатът като че ли изненада всички ни!

…е денят, с който завършва един календарен месец, започнал със спиране на дъха пред бисери от опера и балет, и завършващ с невярващо поемане на дъх след… след какво ли не — след музика, след кино, след филми, след говорилни, след паркове и градинки, след микрофони и камери, след бури, след безветрия — един месец, който доста хора май дълго време няма да забравим по най-различни причини — един месец, за който най-добрият завършек ми се струват думите на Едит Пиаф - “Non! Rien de rien! Non, je ne regrette rien!”

1031 - три числа

Добре де, наречете ме глупав и несъобразителен, но тук от раз се сещам само за едно — 10, 3, 1 — първите четири питагорейски числа, само че без третото. И не, не искам да знам накъде води законът за изключеното трето, приложен към питагорейските числа!

1031 - четири числа

1 - 0 - 3 - 1

Не ми изглежда като PIN-код, не ми изглежда като регистрационен номер, поне не и такъв, който да съм виждал наскоро… Най-много ми прилича на “бип-боп-МЯК!-бип — муууууууу…”, защото някой пак не е настроил централата така, както на мен ми се иска…

1031 - пет числа

Лошото е, че и тук ми идват идеи! :) Но мисля, че — да открадна една фраза от анонимна сервитьорка — “и за вас, и за мен ще е по-лесно” да спра дотук. Кой чел — чел… който наистина е успял да издържи дотук — сам се е писал вече доброволец да организира строя, че да си получи потупването!

Николай Баровски: една година в ареста далеч от родината - защо?

[in English]

Като че ли съм споменавал и друг път невероятната, гротескната, страшната история на Николай Баровски. Историята на един млад българин, архитект, музикант, човек като теб и мен, който вече изгуби - не, комуто вече бе отнета една година от живота си, една година от младините си, една година от света си - и като че ли ще му бъдат отнети и още. Страшното в тази история е това, че макар и на седмия ли, осмия ли месец от задържането му да започнаха да се случват разни неща, те все още се случват с ужасяващо бавни темпове и в ужасяващо неправилна посока - ужасяващо неправилна от хуманитарна, добросърдечна, чисто човешка гледна точка; Николай все още е в арест, макар и вече срещу него да е предявено обвинение и да е формално заведено дело. Отказаха му пускане под гаранция, като си намериха предлози - не, извинения - не, смутолевени оправдания - които щяха да бъдат смешни до сълзи, ако не бяха потресаващи до безмълвие.

И както май вече съм писал... За тези, които знаят за какво става дума; за тези, които още не са чували за това; за тези, които знаят кой е Николай Баровски и какво му се случва, и смятат, че това не ги засяга; за тези, които нямат представа; за всички българи: вижте за какво става дума, отделете минутка, за да разберете какво се случва с един българин, прекарал седем месеца в предварителен арест, преди изобщо да бъде обвинен в каквото и да било, и който продължава да е задържан в арест като резултат от една огромна грешка (за да не употребя по-силни думи), вижте как можете да помогнете!

Съвършени числа

[на английски]

В определен смисъл нямам много опит със съвършените числа - засега като че ли съм си имал работа само с две от тях. Дори и този ограничен опит обаче все е бил приятен :)

Единицата не е точно съвършено число, защото като че ли самата тя трябва да бъде изключена от списъка на делителите си, но все пак - хмм, все пак какво... не си спомням чак толкова много неща от първата година от живота си :P

Шест е съвършено число - и шестата година от живота ми, кажи-речи точно по средата си, ми донесе една прекрасна сестра :)

Двадесет и осем е съвършено число - а двадесет и осмата година от живота ми като че ли ми донесе много неща, повечето от които хубави; много промени - някои от тях по-сериозни, по-значими, по-стряскащи, отколкото други години са ми носили; много нови случки, много нови познати, много нови приятели. Иска ми се още веднъж да благодаря на всички, които са повлияли по някакъв начин на мен и на живота ми - в повечето случаи за добро :) Както наскоро изпяха разни хора, "It's a beautiful life!"

Следващото съвършено число е малко по-голямо... а пък аз съм от хората, които трудно правят планове (е, поне такива, които се осъществяват) за седмица напред, да не говорим за 468 години напред :P

Wired...

А тази сутрин се разхождах половин час из града, преди да ми направи вчепатление, че раницата ми като че ли има още една опашка...

Котка върху горещ ламаринен покрив

С извинения на Тенеси Уилиамс :)

Some days are better than others

[на английски]

Some days it all adds up
And what you've got is enough
Some days are better than others...

Благодарение на няколко души в най-различни ситуации, по най-резлични начини, последните ми няколко дни са по-добри, по-хубави, по-слънчеви от досегашните. Дали ще е много силно дърпане на дявола за опашката, ако кажа, че по всичко личи, че това ще продължи и в следващите няколко дни? :)

Забавна събота

Е не е ли вече крайно време да опиша миналата събота... :)

Това беше особен ден - както повечето ми дни напоследък ;) Започна... ммм... не, не започна още през нощта, това със събирането в петък в Дървеното почти до никое време през нощта е съвсем друга тема. Съботата си започна точно с това, с което трябваше да започне... (и ако четете това на главната страница, сега е моментът да изберете "Още...")

Та съботата си започна точно с това, с което трябваше да започне: с едно пренасяне на известно количество книги, което отлагах вече почти половин година. За цялата тази история съм много благодарен и признателен на много хора - на Ива, Петя и Ели, които толкова време търпеливо ме чакаха да се наканя все пак да събера книгите; на Васил, който, покрай взимането на кашоните, с които ми услужи, се оказа първият от хората, с които прекарвам доста време напоследък, който беше подложен на това, на което подложих и други в същата събота; на Пейо, на когото май дължа и още нещо, което някоя вечер ще спретнем, за помощта при пренасянето, товаренето и разтоварването на самите кашони и сак с книги - а пък и впечатлението, което направи на Ели, Петя и Надя, когато, ухилен до уши, влетя в квартирата с репликата "Пенчев, днес ме гониха две патрулки!", беше... беше... а де :) Наистина неповторимо! :)

Та... събрахме книгите, помогнахме и на Петя и Надя в техния опит да съберат разни други неща, качихме ги до Драгалевци, Пейо се запозна с хора, с които като че ли хич не беше очаквал да се запознае точно тогава, а може би и изобщо :) Помотахме се още малко из града - през това време аз май не бях много общителен, защото повечето от мислите ми се въртяха около окончателното осъзнаване и приемане на идеята, че това местене на някакви си книги действително имаше и някак церемониален характер, поредната - на практика последната - стъпка от един изминат път, за добро или за лошо... После пък, след един фалстарт - леко неуспешен опит на Пейо да ме заведе да хапнем в едно явно забавно бистро без определено работно време, което точно тогава беше решило, че не работи - и след един малко по-успешен опит за похапване, настана време за музикалната част от деня :)

Събота, 17 юли - поредният концерт на Тортила Флет - и първият, на който се случи така, че Васил, Лина и Катерина успяха да дойдат :) Досега все си намираха някакви извинения и оправдания - е, този път не мина :P

За мен лично точно този концерт като че ли наистина мина под девиза "Everything is gonna be all right!" Предишните дни, предишната седмица, дори предишните седмици бяха изпълнени с куп събития, създали напрежение, нерви, колебания и емоции за куп хора, но към края на седмицата най-различни неща започнаха постепенно да си идват по местата в живота на всички. Е, още не всичко се е уталожило съвсем, но... има време :)

А самият концерт... какво още да кажа, според мен още първия път съм се опитал да опиша веселието и усмивките, които тяхната музика, тяхното настроение, тяхното изпълнение създава у мен, а май и у други хора :) Хм, току-що се улових, че май не съм писал повече за техните концерти, макар че снимки като че ли съм качвал от време на време: през май, през юни, пък макар и без да ги обявявам. А пък снимки има и от този концерт :) Е, този път имаше някои особености в изпълнението, но, ако си позволя да парафразирам един от коментарите на "зайците", които дойдоха за пръв път, след концерта - публиката създаде същото невероятно усещане и същото зареждане с енергия. Обичам ги тия хора - и едеотите от групата, и едеотите от публиката, и всички! :)

А зареждането с енергия си беше нужно - и за да се държим изобщо будни, и за пътуването из града след това (пак по странен маршрут: паметника Левски - Хаджи Димитър - Студентски град - Дървеница - Драгалевци, с две доста големи паузи), и за малкото билярд след това, и за разните весели и стряскащи преживявания по пътя, и за всякаквите разговори на всякакви теми... пък дори и за голямата разходка следващия ден, за която ще разкажа ей-сега :) Изобщо съботата беше един хубав, макар и мноооооого особен ден!

Две сцени от лятото

Мрачна утрин, тежки сиви и черни облаци - и все пак лъч надежда.

Светъл летен ден, мррзелива котка, блажено безгрижие.

(както обикновено, ако някой се блъсне челно в опитите на галерията да пита кой е той и какво търси там, просто питайте :)

И пак за дъжда...

Дъждът знае кога да вали.

Валя онзи ден, вечерта, около Дървеното, около люлките, около масите, около чадърите, които уж пазеха масите, а всъщност представляваха хитроумни главоблъсканици със скрити дупки и улейчета за дъждовната вода, около столовете, които се оказаха не толкова трудни за разглабяне и тренировки на седене в дървена рамка, около и по Асен, когото бяхме убедили, че всъщност вече като че ли не вали, около и по Спас и неговите сандали, около и по пътя към Кривото, което и да е Криво...

Не валя вчера - вчера вечерта, когато разни весели хора се бяхме събрали да отпразнуваме един рожден ден и да вдъхнем радост и надежда преди едно заминаване за всъщност съвсем не толкова дълго време; да чуем Яна отново да пее, този път с акомпанимент от две китари, и да попеем с нея; да й дадем глътка веселие, глътка живот, която да й стигне за три месеца напред - три месеца, през които тя дори няма да бъде съвсем откъсната от всичките си приятели!

А валя днес. И продължава да вали. Вали в деня, който вече съвсем определено бях така или иначе писал дъждовен; в деня, който така или иначе щеше да ми донесе малко размишления вкъщи; в деня, когато така или иначе щях отново да се наслаждавам на вдъхновяващата игра на Роже Федерер; в деня, в който така или иначе щях да преровя дузина-две кашони с книги в търсене на една точно определена, без почти никаква надежда да я намеря... в деня, в който, съвсем невероятно и за мен, и за семейството ми, я намерих, и скоро може би ще й помогна да донесе още няколко мига чисто, неподправено веселие и смях, а и малко хубави и нежни мисли, на хора, които напоследък имат нужда от тези неща... Вали, и ромонът на дъждовните капки върху стряхата, върху листата, в поточето, е прекрасен партньор в подрънкването ми на всякакви стари песнички или просто на последователности от два-три тона, ей-така... Вали в края на деня - или в края на поредицата от два-три дни, които донесоха толкова много неочаквани усещания и емоции на толкова много хора...

Дъждът знае кога да вали.

July Morning

[in English]

Тази година, този път посрещнах изгрева - за пръв път от доста години насам.

Всъщност нямах намерение да го правя, не мислех, че ще успея, че ще издържа, че ще искам - но нещата някак се наредиха така, че след Dr. Strangelove, след огън и лед, след поредната няколкочасова заигравка с Axis, след като се прибрах и вместо да заспя, пак се зачетох - "Изпепеленият град" все пак се оказа на нивото, което очаквах от Лари Нивън и Джери Пурнел, въпреки не много обещаващото начало... в един момент се сепнах, протегнах ръка, изгасих лампата, видях, че виждам достатъчно добре и без нея, станах, разтворих завесите, загледах се в розовите пръсти на зората, докоснали облаците над притихналия град - и запях...

At the sound of the first birds singing,
I was leaving for home
With the storm and the night behind me
And a road of my own

Напоследък много често чувам "the sound of the first birds singing", макар че обикновено все пак в този момент съм си у дома - или поне физически се намирам в границите на официалното ми местообиталище. А в един разговор на една разходка преди две седмици, която също завърши под светлината на утрото, макар и без птички, а липите в онзи спокоен софийски квартал още не бяха съвсем разцъфтели, се случи и нещо друго - като че ли започнах да осъзнавам, да приемам, да признавам пред самия себе си, че вече съм намерил и своя път - или поне съм стъпил върху него, тръгнал по него, все още без много ясна идея не просто къде ще ме отведе, а дори къде по принцип този път е водил други преди мен. Но ако знаехме всичко в този живот, нямаше ли той да бъде толкова неописуемо скучен?

...и лед

И след огъня - лед.

Или не, не знам дали точно лед е най-подходящо. Макар че защо не - лед, тихи кристали, безмълвие, усмивка, празен поглед, спокойствие, празен мозък, сатори...

(ако четете това на главната страница, сега е моментът да видите какво се крие зад "Още от...")

Може би започна още в неделята - да, определено започна още в неделята, но не знам кога - дали в Иван Вазов, дали в О! Шипка, дали в Дървеното, дали край езерцето с лилиите... но край езерцето вече наистина бях преминал от бурния порой емоции към бавното, даже мудно, дори съвсем неподвижно наблюдаване, съзерцание, откриване за възприятия, но такива, които да дойдат сами.

После - работен ден. След работа - разходка по слънцето, глътка ром в беседка в парка в приятна компания, мимолетно видение в жълто, още една разходка - този път сам, но отново не самотен, прибиране вкъщи в невъзможно за мен време, неочаквано вдъхновение в маршрутката, възхищение и преклонение пред играта на Роже Федерер, поезия по ICQ, ромон и лудост на лятна буря, "спряха ни вода..." опааа, тока де... изтягане на леглото в тишина и мрак, дълъг телефонен разговор без никакви външни дразнители освен успокояващия вой на бурята и редките проблясъци на светкавиците... унасяне с мечти за Fiddler's Green, сега още по-реални, след като кажи-речи всеки ден ги изживявам в един или друг парк...

После - работен ден. Преди работа - взимам лист хартия и записвам нещо, което ми се върти из главата още от прибирането с маршрутката предната вечер. В работно време - окончателно утепване на две задачи, които ми висяха от месеци, опит да не се задуша от смях, като слушам борбите на петима души с една безнадеждно неработеща машина (нищо лично, знам, че беше трудно, просто разговорът ви беше убийствен!), изпращам записаното нещо, давам разрешение за разпространение (разбира се!), започвам сериозно да обмислям да си създам нова секцийка в блога... След работа - неочаквано телефонно обаждане, пращам Хриси за зелен хайвер, пресичам половината Борисова градина, докато си пея на висок глас Now I'm sittin' here, sippin' at my ice-cold beer, lazyin' on a sunny afternoon, случайно минавам покрай иглата-обелиск-кула над езерцето с лилиите, откривам Пейо там, въпреки че бях тръгнал да го търся в другия край на парка, успявам навреме да отзова експедицията за зелен хайвер на Хриси и да й обясня къде сме всъщност... и оттам нататък - нещо, което не бях правил от много, много месеци - изкатервам се до Пейо на гранитния постамент на иглата, лягаме върху топлите камъци, зарейваме поглед към другия край на надлъжната алея, че и отвъд, и... спираме всякакви разговори, загърбваме всякакви разсъждения, отместваме настрана всякакви мисли, лежим и гледаме. И както съвсем наскоро ми каза друг човек, "не бъркай нирвана със сатори!" Е, в този случай не можеше да се сбърка.

И пак дежа вю - биричка с Хриси в Дървеното... докато не усетих, че след десет минути ще заспя на масата.

После - работен ден, изненада от това колко много хора всъщност си спомнят и малкото ми име :) Или, както се изрази вечерта Елен, прякора ми :P Преди работа - начало на деня, за което не съм можел и да си мечтая - със SMS, изпратен минути след като съм си легнал, но се получи по-добре, че го получих за добро утро... След работа - Кривото, ИББ, измъкване на кралицата от самоналоженото й заточение в нейната кула, разговори, стрелкащи се във всякакви вероятни и невероятни посоки, някои разговори - по-дълги от други, после поредното доказателство, че при моите пътувания с таксита топологията на София се изкривява безнадеждно ("През Студентски град за Драгалевци... ама за по-пряко, за Студентски град ще минем през Стрелбище!"), и поредното отвисяване вкъщи online до сутринта - но този път изненадах птичките и заспах, преди те да запеят. Определено ще запомня *този* Петровден :)

После - работен ден. След работа (макар и все още на територията й) - World Targets in Megadeaths. После... после... после реших, че е крайно време да излея огъня и леда... пък тя каква стана! :) И, както съм казвал и преди, една Ерис знае какво ще ми донесе остатъкът от нощта!

Огън...

Огън. Блясък. Ревове. Гръм и трясък. Внезапен възторг. Внезапна ярост. Импулсивни, първосигнални реакции. Живот на втора космическа.

Горе-долу така усещам миналата седмица, от понеделник до неделя - като едно цяло, един изблик на лудост, поредица от заслепяващи и оглушаващи взривове на емоции, толкова близки по време, че се сливат в един-единствен ярък плам, след който не ми остава нищо друго, освен да се просна на земята - или в някоя беседка, или на някой гранитен блок - за да си поема дъх, и да остана така. И тези, които ме познават, може би ще останат много учудени, че този път съм склонен да приема "човешкото" определение за начало и край на деня - от събуждане до падане обратно в леглото, а не, както обикновено, досадно и педантично да настоявам на астрономическите дефиниции. Не, миналата седмица смятам да я започна *след* събуждането си в понеделник, без да се спирам на предишната неделя, която май повече от един човек ще си спомня като една от най-кървавите недели в последно време, за различни хора по поне 3-4 различни начина... но това е друга тема, която няма да бъде излишно развивана тук.

(ако четете това на главната страница, сега е моментът да видите какво се крие зад "Още от...")

Хмм... и както съм казвал неведнъж, аз не си водя дневник - или както самият блог би перефразирал една (вече) сравнително стара песничка, "аз не съм дневник - и никога няма да бъда!" :) Не се подлъгвайте от формата на това, което следва - просто съдържанието се оказа сравнително лесно делимо на скучните традиционни представи за дни... което изобщо не му пречи за мен самия да се слива в един-единствен пламтящ спомен.

20 юни: Поредната сбъдната мечта...

...но за това вече писах.

21 юни: Има меч... и не го е страх да го използва!

След концерта на Megadeth минахме замалко през "Дон Домат", за да отбележим още едно светло събитие - двама души, двама Асеновци, родени на една и съща дата - 20 юни! Малко, кратко, спокойно, весело - с едно-единствено изключение, едно мое донякъде забавно, донякъде самоубийствено гафче, което те бързо простиха... май :)

Нооооо... това не е всичко! Като ще е гарга, да е рошава... като ще е вълк, да е рунтав... като ще е рожден ден, да е купон! И на следващия ден, на двадесет и първи, бидохме събрани в една позната градинка около една позната беседка в Борисовата градина, за да отбележим събитието така, че наистина да го запомним. Странна сбирщина беше - имаше хора, имаше компютърджии, имаше мррмоти, имаше крокодили - общо-взето взривоопасна смес, но с помощта на подходящи количества бира и една почти случайно оказала се там китара бедствията бяха избегнати.

Всъщност атмосферата беше съвсем подходяща - имаше пиво, имаше бардове с китари, имаше рицари... или поне от един момент нататък си пролича, че има рицари, след като Асен с подобаваща церемония разопакова подаръка си - и се оказа достатъчно милостив, за да не накаже нито прекия вестоносец (в случая като че ли беше по-скоро вестоноска), нито случайно оказалите се там невинни пеони с новопридобития си меч. Да му е честит!

За любопитните, за тези, които не бяха там, за тези, които бяха там - ето малко снимки от мен (заедно с едно кратко клипче по самото връчване), а ето и допълнително малко снимки и от Катерина.

22 юни: "Трябва да мога да бъда това, което искам да бъда!"

Искам да мога да бъда това, което трябва да бъда!
Трябва да мога да бъда това, което искам да бъда!

А като си помисля, че в Кривото ми беше докривяло и ми се беше доспало и ми се струваше, че съм болен дотолкова, че съвсем сериозно ми мина през ум идеята да се прибера вкъщи, вместо да се покажа истински инат пред едно диво и рогато еленче... Добре, че безумието надделя и реших, че може би малко съвсем безразсъдно и диво лудеене под звуците на прекалено шумна музика, без мислене, без спирачки, без странични ефекти, ще бъде точно това, което да ме събуди - и се оказа точно така!

Концертът - не, не знам дали това трябва наистина да бъде наречено концерт - по-скоро изпълнението на живо, на което присъствах, най-вероятно няма да хареса на почти никой от тези, които четат това; на почти никой от познатите ми. Със сигурност няма да хареса на повечето, има някои, за които се съмнявам - но за мен беше един прекрасен катарзис. Още една червена точка за който там си знае - каква ти червена точка, то цяло червено петно в стил Юпитер/Зевс се заформи! :)

23 юни: "Are you going crazy now?"

Очакване. До последния момент - невярващо очакване.

Излитане от работа. Несъзнателно водене на статистика за броя на хората в съседни коли, които стискат същите черни билети. Съвсем очаквано задръстване. Съвсем неочакван полицейски кордон. Последната миля - пеша. Бира и солети на шарена сянка под светофара. Изпушило такси. Нервно-яростни опити да бъде взето на абордаж някое от прелитащите други - все заети. Немислимо мил и дружелюбен шофьор. Пристигане!

Врязване в тълпата. На всеки две крачки - по двама познати. В един момент спираме да се учудваме на хората, на които попадаме. Sheky & The Bloody Boys "слушаме" от разстояние - в тълпата пред входа на стадиона. Честно казано, не съжалявам за това.

Учудващо лесно влизане. Учудващо лесно преминаване през охраната. Вече започвам да приемам за нормално това, че виждам Cavy на входа, през който влизам :)

Ахат. Огнени души. Дървото. Черната овца. Защо ли Звезди си мисли, че някой го чува, като пее - че то ние пеем толкова по-силно от него :)

Я да видим сега кой е дошъл... Изнасят на сцената закачалка със шест китари. Излиза един жизнерадостен свирец, който успява да разсмее публиката и да я накара да реагира - къде с подканящите си жестове, къде просто с вида си на весел дъблински бомбаджия... А малко след това аз за пореден път зачерквам нещо от списъка, който вече не е "неща, които не мисля, че някога изобщо ще видя", а е "няма ли да е прекрасно да видя и това... я да видим как да го организираме!" Black Label Society. Зак Уайлд. Певец. Китарист. Виртуоз. Водач на групата (повечето хора забравят това). Ако някой беше казал, че по технически или каквито и да било други причини останалата част от концерта се отлага примерно за следващия ден, пак щях да си тръгна щастлив.

Пауза. Почивка. Разкършване на кръстове, рамене и всякакви кости и мускули - в този момент все още само такива, за които си знаем, че ги имаме - другото ще дойде по-късно. Бира? Тц, няма да можем да се намерим после. За смях и на кокошките - размяна на SMS-и: "вдъхнових се - стигнах почти най-отпред". Тогава още не осъзнах какво значи това... а ние си останахме на прилично разстояние от сцената.

Обръщане назад - "доколкото виждам, все е пълно". Подскок - "да, целият терен е пълен!"

.............

Вик през високоговорителите - "Are you there? I can't hear you!"

Рев от стадиона.

Светлините започват ту да гаснат, ту да мигат.

"I still can't hear you!"

Рев от стадиона.

И започнаха да излизат.

Адам Уейкмън.

Бил Уорд.

Джийзър Бътлър.

Ози.

И Тони Айоми!

.......................

Да, знам, че вероятно сте стигнали дотук с идеята да прочетете какво ще напиша за самия концерт. Ще трябва да ви разочаровам - нищо от това, което изпитах, не мога да предам с думи. Нищо.

Е, добре де... ако сте съгласни на бледа имитация, на сива сянка, на двойно, че да не е и тройно отражение на чувствата и преживяното - ето един-два отблясъка.

...................

Акорд... какъв ти акорд! Звук... втори... трети... ритъм... подскок... отмятане на глава... подскок... оглеждане - всички хора на стадиона скачат. Ръка на рамото ми. Друга ръка на другото рамо. Бърз поглед наляво, бърз поглед надясно - двама младежи, доста по-малки и на ръст, мълчаливо молят за опора и трамплин; иска ли питане!

....................

Звуци. Акорди. Музика. Сола - до болка познати сола - унасящи сола - ръка в небето, затворени очи, завеяно носене в ритъма - и като мълния проблясва мисълта "Какво правиш бе! Това със завеяното носене в ритъма си го правил колко години вече - сега Тони Айоми свири това пред теб, можеш да го видиш!" Ръка в небето, отворени очи, завеяно носене в ритъма, погледът - прикован в Китариста.

.....................

А някои хора в този момент са го гледали от няма и три метра разстояние!

.....................

"Are you going crazy now?"

Рев от стадиона.

.....................

Да, на теория биха могли да свирят повече. НЕ, НЕ МОЖЕХА да изсвирят всички убийствени парчета от 30-годишно творчество за една вечер!

.....................

Е, ако го кажа пак това за списъка, сигурно ще ми е за първи път :P

.....................

Слязоха от сцената. За изпращане на хората, които не искахме - не, не че не искахме - не можехме веднага да си тръгнем от стадиона - запис на още една добре позната песен. Въздишка. Замисляне. Как се оказва... как се случва... какво се случва... как изведнъж се оказва така, че през последните няколко месеца толкова много хора изживяваме промени - и не дребни промени, а промени в начина на живот като цяло, промени в начина, по който гледаме на живота, промени в начина, по който животът ни гледа...

Разходка през тихия град - а в душите няма как да е тихо. Чак до Малките пет кьошета се виждаха ясно малки и не толкова малки групички хора, за които нямаше и капка съмнение откъде идват.

И на всичкото отгоре това не беше краят на вечерта - и май за всички, които се разпаднахме на мънички групички, тя е продължила уж спокойно, но не съвсем... уж обичайно, но не съвсем... уж нормално, но съвсем не... и си имаше своите ярки проблясъци на лудост.

На 24 юни не се случи нищо :)

25 юни: С въздишка продължаваме напред

Сън до никое време. Тих семеен обяд. Още малко почивка. Тръгване към изборния пункт - и в последния момент осъзнах, че след минаването оттам няма да се върна веднага вкъщи; в последния момент грабнах дрехите и книгата.

Добре, поне малко трябва да кажа и за това, което се случи на този ден в България. Няма какво да се залъгваме - подозирахме, че ще стане така. Таяхме надежди за чудо, за осъзнаване, за... и аз не знам за какво. Е, може да звучи странно, но това, което се случи, беше най-доброто, което можеше да се случи. Не казвам, че е много добро; не казвам, че е добро изобщо; казвам просто, че беше най-добрият от вариантите, които действително бяха вероятни Въздъхвам, поклащам глава и продължавам напред.

Както направих и точно тогава - минах през училището в Драгалевци, въздъхнах, скочих в маршрутката и тръгнах към Студентски град. Имах нужда от смяна на обстановката. Имах нужда от това около мен никой да не говори за изборите. Мислех си, че имам нужда от нещо, за което изпратих три SMS-а с покани - и трите бяха отклонени съвсем учтиво, със съвсем уважителни причини - и всъщност така се получи по-добре.

Зад МЕИ-то (добре де, зад Техническия университет) има ливадка. В нея има пътеки. Между пътеките - местенце, където има много повече пеперуди, отколкото хора, много повече цветя, отколкото пеперуди, и много повече комари, отколкото цветя. Излегнах се на тревата, отворих бутилчицата Nestea и пакетчето солети, разгърнах поредната книга с повести на братя Стругацки...

След три часа се сепнах - май съм гладен :)

Разходка до Зимния дворец, хапване в добре познато старо заведение - сам, но не самотен. А дори не и сам - хапването завърши с непринуден разговор над биричките; Хриси, и на мен ми липсваше напоследък!

26 юни: Lazyin' on a sunny afternoon - reprise

Една от много малкото недели в последните месеци, когато нямам повод със събуждането да запея Sunday Bloody Sunday. И не защото, както предположиха някои хора, съм си пял Sabbath Bloody Sabbath :) Съвсем не...

Събудих се с мисълта за друга песен, и минути след това тя вече звучеше около мен...

And I love to live so pleasantly,
Live this life of luxury -
Lazyin' on a sunny afternoon...
In the summertime...
In the summertime...

Мррррррррзеливо протягане, мрррррррзелив обяд, мррррррррзеливо мрррррзелуване още два-три часа... мрррррррзелив разговор, отсреща - мрррррррзелива реплика "и сега ми се пие бира... и сега ЩЕ пия бира!", "къде, с кого?", "ами засега няма с кого"... и мрррррзелът беше почти дотам :) Излитане от къщи, събиране на разни еленчета, бира и разговори за живота, котките и всичко останало в Иван Вазов, разходка из града, бира и разговори за живота, котките и всичко останало в О! Шипка, където вече ни чакаха Хриси, Люси и Бобсън, а съвсем скоро след това дойде и Васил. Той пък да вземе да донесе лоши новини за Булгара и за това, че концерт няма да има... е, какво пък, изчакахме и Пейо, станахме и започнахме да се лутаме като мухи без глави, да мислим къде ще сядаме пак :) След като вече се бяхме спрели на Дървеното, по средата на пътя натам Бобсън изведнъж се сети, че там - не, не точно ни чакат, но... но физиономията на лицето на Лина, когато ни видя да се носим като народна песен и да обкръжаваме тяхната маса, си беше наистина безценна :)

Оттам нататък - мрррррзелива бира в Дървеното, мрррррзелива заигравка на една чирачка-тя-си-знае-в-какво с двама сервитьори, мррррзеливи разговори за всичко, което може да ни хрумне, барабанене по масата, предложения за по-ефективно барабанене, изказвания на Ники по повод "вас, СМГейците" и навика да въртим я химикалка, я нещо по-опасно между пръстите, който явно си се просмуква от стените на училището... мрррррзеливо заговаряне по талафона, което в един момент ми донесе странни погледи с продължителността си... мррррзеливо ставане и понасяне към езерцето с лилиите... и като че ли тук вече продължилият цяла седмица огнен взрив някак неусетно се преля в нещо друго.

Пасивност. Невежество. Сивота. И пламъчета.

Тези дни препрочитам някои основни писания на братя Стругацки. Вчера вечерта, докато се опитвах да прогоня съня с поредното препрочитане на "Трудно е да бъдеш бог", попаднах на страница-две разсъждения, които удариха право в сърцето - и в мозъка - и изобщо навсякъде, където можеха да ударят. Разсъждения, които се отнасят за един измислен свят, за една по-ранна, феодална епоха, за една малко по-безнадеждно изглеждаща тирания, но които се вписаха много, много добре в моите мисли относно една тема, която на мен ми се вижда направо невероятна, немислима - из доста блогове напоследък текат оживени дискусии за предстоящите парламентарни избори и не за това за кого да гласува човек, а за това дали изобщо трябва да гласува!

Съвсем скоро споделих с някого, че въпреки че имам ясни политически схващания, нито мога, нито искам да се занимавам с агитация в каквато и да е форма или размер - не искам дори да казвам на когото и да било за кого аз самият смятам да гласувам, да не говорим за това за кого според мен би трябвало да гласува някой друг. Има обаче едно нещо, свързано с политиката и изборите, което може да ме накара да се ядосам дотолкова, че да започна да говоря по тези въпроси; едно нещо, за което чувствата и убедеността ми са много по-силни, отколкото за която и да е друга свързана с това тема; едно нещо - и това е, че всеки ТРЯБВА да гласува!

Няма да започна да излагам аргументи - достатъчно аргументи за и против бяха изписани из блоговете и коментарите при Пейо, Йовко, Васил, Дончо, Силвина, Алекс, а сигурно и много други. Просто по-надолу, в extended entry-то, ще ви покажа какво прочетох вчера - и по средата на текста изведнъж ме осени, че това не е само политическо, не се отнася само за гласуването, а до голяма степен важи и за едва прохождащите опити за борба на фронта на свободата при софтуера, при компютърните произведения, при произведенията на изкуството изобщо (е, там е силно да се каже, че едва прохожда)... Както и да е, четете нататък и преценявайте сами!

(ако четете това на главната страница, ще трябва да изберете 'Още от...', за да видите текста на братя Стругацки)

Из "Трудно е да бъдеш бог", Аркадий и Борис Стругацки, 1966
Превод на български: Симеон Владимиров, 1979

Двеста хиляди мъже и жени. Двеста хиляди ковачи, оръжейници, месари, галантеристи, златари, домакини, проститутки, монаси, сарафи, войници, скитници, оцелели книжници се въртяха сега в душните, вмирисани на дървеници легла; спяха, любеха се, пресмятаха наум печалбите, плачеха, скърцаха със зъби от злоба или от обида... Двеста хиляди души! За [главния герой] в тях имаше нещо общо. Сигурно това, че всички без изключение още не бяха хора в съвременния смисъл на думата, а полуфабрикати, късове материя, от които само кървавите векове ще изстържат някога истинския горд и свободен човек. Те бяха пасивни, алчни и невероятно, фантастично егоистични. Психологически те почти всички бяха роби - роби на вярата, роби на себеподобните си, роби на дребни страсти, роби на користолюбието. И ако по силата на съдбата някой от тях се родеше или станеше господар, той не знаеше какво да прави със свободата си. Отново бързаше да стане роб - роб на богатството, роб на противоестествените излишества, роб на покварени приятели, роб на робите си. По-голямата част от тях нямаха никаква вина. Те бяха прекалено пасивни и прекалено невежи. Робството им се градеше върху пасивността и невежеството, а пасивността и невежеството непрекъснато раждаха робство. Ако всички бяха еднакви, човек трябваше да скръсти ръце и да изгуби всякаква надежда. Но все пак те бяха хора, носители на искри от разум. И постоянно ту тук, ту там сред техните пластове пламваха и се разгаряха пламъчетата на безкрайно далечното и неизбежно бъдеще. Пламваха въпреки всичко. Въпреки цялата им привидна безполезност. Въпреки гнета. Въпреки че ги гасяха с ботуши. Въпреки че не бяха потребни никому и че всички на тоя свят бяха против тях. Въпреки че в най-добрия случай можеха да разчитат само на едно презрително съжаление...

Те не знаеха, че бъдещето е на тяхна страна, че бъдещето без тях е невъзможно. Не знаеха, че в този свят на страшните призраци от миналото те са единствената реалност на бъдещето, че са фермент, витамин в организма на обществото. Унищожете този витамин и обществото ще загине, ще започне социален скорбут, мускулите ще отслабнат, очите ще изгубят остротата си, зъбите ще изпадат. Нито една държава не може да се развива без наука - ще я унищожат съседите. Без изкуствата и общата култура държавата губи способността си за самокритика, започва да насърчава погрешните тенденции, започва всяка секунда да ражда лицемери и отрепки, да развива у гражданите консумативност и самонадеяност и в края на краищата също така става жертва на по-благоразумни съседи. Можеш колкото си щеш да преследваш книжниците, да забраняваш науката, да унищожаваш изкуството, но рано или късно ще трябва да се сепнеш и със скръцване на зъби да направиш път на всичко, което властолюбивите и невежи така силно мразят. И тези сиви хора, които държат властта, колкото и да презират знанието, не могат да направят нищо против историческата обективност, могат само да я забавят, но не и да я спрат. Те презират знанието и се боят от него, но все пак неизбежно стигат до извода, че трябва да го насърчават, за да се задържат. Рано или късно те трябва да разрешат университетите, научните дружества, да създадат изследователски центрове, обсерватории, лаборатории, да създадат кадри, хора, които мислят и знаят, хора, които се изплъзват от контрола им, хора със съвсем друга психика, със съвсем други потребности, а тези хора не могат да съществуват, още по-малко да функционират в предишната атмосфера на долно користолюбие, на дребни интереси, на тъпо самодоволство и чисто плътски потребности. На тях им е потребна нова атмосфера - атмосфера на всеобщо и всеобхватно знание, пропита с творческо напрежение, потребни са им писатели, художници, композитори и сивите хора, които държат властта, се принуждават да им направят и тази отстъпка. Който се инати, ще бъде пометен от по-хитрите противници в борбата за власт, но който прави отстъпката неизбежно и парадоксално, против волята си, сам си копае гроба. Защото растежът на културата на народа в цялата й широта - от естественонаучните изследвания до спообността да се възхищава от голямата музика - е смъртоносна за невежите егоисти и фанатици...

"И да запеем песничката стара..."

"...в която се разказва - ако свеждаш глава,
не можеш да огледаш хубаво света!
Животът ти е кратък, не поглеждай назад -
вдигни очи и смело погледни света!"

Тази хубава старичка песен си припомням като поздрав - поздрав за хора, които наистина го заслужават. За теб, която ме убеди да не вярвам в случайности - и в невероятната поредица случайности и съвпадения, които изобщо доведоха до една среща и едно запознанство. За теб, който упорито държеше ръката си протегната към мен, докато аз най-накрая не я поех за помощ и опора, и който след това скромно каза "а, следващия път ще го направиш ти, когато имам нужда". За теб, която ми напомни, че понякога не е нужно да отговориш с възторг или дори с усмивка - важното е изобщо да отговориш. За теб, която се хвърля с еднакво желание и ентусиазъм в събирането на много хора за големи, дългосрочни цели, и събирането на шепа хора за спокойно четене в компания, без да очакваш никаква отплата освен една-две благодарни топли усмивки. За теб, който стопли една вечер, като ми изрецитира стихове, без да знаеш колко любими стихове си уцелил. За теб, която някой ден ще се наспи - сигурно в деня, в който аз се наям. За теб, който осветли слънчевата вечер с рошавия разказ за спектъра - и не само с този разказ, и не само тази вечер. За всички останали.

И, разбира се, точно тази хубава песен си припомням и за Николай Баровски.

Усмивки в тихия дъжд

Като че ли вече съм споменавал, че обичам дъжда. Не знам на кого е хрумнала първоначално идеята за прибиране от ИББ в Кривото до Дървеница и Студентски град пеша, но когато Катерина, Хриси и Пейо я споменаха на тръгване, Ники, Иван и аз се присъединихме с радост - а дъждът, който ни съпровождаше през по-голямата част от пътя, като че ли от самото начало беше просто част от веселата разходка.

За такива моменти живее човек - или не, всъщност не мога да правя такива обобщения. За такива моменти живея аз. За радостта в очите на приятел. За непринудения разговор, в който всички са сигурни, че всяка дума и фраза казват точно това, което изглежда, без подводни течения и водни ями. За нежния ромон на дъжда. За една усмивка - от тези без опаковка. За челника-изненада, измъкнат от раницата, с който беше много по-ясно точно в коя локва ще стъпим. За тихото джвакане на чифт обувки, стъпили в достатъчно локви. За плахото треперене на таралежа, изумен от внезапните ласки на половин дузина великани. За първите стъпки на хор "Нема нужда", подкрепен от специални гости, които могат да пеят. За пропуснатата възможност за снимка на двама души, вървящи по трамвайните релси, хванати ръка за ръка, с погледи, зареяни далеч напред в загадъчната тъма. За смешните клатушкания на други двама зад тях, объркани от нуждата да слагат крак пред крак върху тясната релса и да балансират раниците по едно и също време. За радостта във всеки поглед, топлината във всяка дума, усмивката във всеки жест, смеха във всяко докосване, мълчаливата благодарност от всеки към всеки, че е там, че е човек, че е приятел, че споделя мига. Да, за такива мигове живея аз.

Какво да изхвърлиш, какво да запазиш...

Now every gambler knows that the secret to survivin’
Is knowin’ what to throw away and knowin' what to keep.
'cause every hand’s a winner and every hand’s a loser,
And the best that you can hope for is to die in your sleep.

Когато се събудих тази сутрин, в главата ми звучеше тази песен - "The Gambler" на Кени Роджърс, отново и отново и отново. Не знам защо - не съм я слушал вчера, не съм я слушал тази година, не съм я слушал кажи-речи от 2002 насам, макар че моята връзка с тази песен е много дълготрайна, стабилна и дълбока, о, да! Тя започна преди около 20 години, когато за първи път се зарових в плочите на баща ми, които стояха в моята стая просто защото в нея живееше грамофонът; продължи с една-две касетки, събрани от разни музикални магазини; преживя бурен възход по време на телевизионния сериал "The Gambler", който мина през някоя от българските телевизии около 1990; после се изрази във вид на един-два компактдиска; после заглъхна за няколко години, докато днес внезапно се разпали пак.

Е, добре де, може пък и да съм имал причина да се сетя точно за тази песен; може пък и да е било, защото тя много добре описва моя живот през последните няколко месеца. Не, нямам предвид това, че ми се иска да скоча на първия влак за Дивия запад и да реша веднъж завинаги въпроса дали Smith & Wesson *винаги* бие каре аса! Песента доста добре описва усещането за всичките тези хора, неща, събития, случки, инциденти, добрини, лошавини, лудини - всичко, което се изсипа в живота ми, след като реших да отворя портите и да го пусна. Стари познати, с които се държа "по новому", нови хора, с които се държа по старому, много хора (а всъщност и аз), които шашкам, като се държа просто (не)подобаващо лудо... И, разбира се, от другата страна също - намирам по нещо ново у хора, които уж познавам отдавна, запознавам се със нови хора, опознавам стари познати, намирам приятели, създавам врагове, развеселявам хора, натъжавам хора, правя неочаквани неща, правя грешки, правя си живота весел - общо-взето го правя да звучи наистина като в Дивия запад, а? :)

Съвсем като в песента, има неща и хора, които съм намерил, които ми се иска да изхвърля; има много повече неща, хора и уроци, които ми се иска да запазя; но има много, много малко неща, които съм направил, за които наистина да съжалявам. Отново си спомням за Ричард Бах - думите му за света около нас, за хората около нас, които не са нито добри, нито лоши, а просто *са*, и описанието му на живота на всеки човек като филм с един човек в ролята на режисьор, един човек в ролята на зрител, един човек в главната роля, един човек в ролята на сценарист, който единствен решава какъв да бъде филмът - и за моя живот като че ли съм решил да бъде нещо като бурна, нелогична, непредсказуема комедия от грешки, която може да бъде толкова забавна, че понякога просто избухва и повлича половин дузина невинни наблюдатели в поредното лудешко начинание - и така ми харесва!