Кратки проблясъци на безумие

Ха честит ви ден на „пи“ :)

Март. Четиринадесети март. Мдааааа… благодарение на Жоро и на Морви разбрах, че днешният ден бил обявен за ден на числото „пи“ :) Малко повече информация има на официалната страница на хората, на които им е хрумнала тази идея — http://www.exploratorium.edu/pi/.

Ами какво да ви кажа — веселете се, яжте пайове (може и пици), а може и да пийнете едно за рожденика Алберт Айнщайн :) А както са си казали хората на http://www.markcarter.me.uk/math.html:

'Tis a favorite project of mine
A new value of pi to assign.
I would fix it at 3
For it's simpler, you see,
Than 3 point 1 4 1 5 9

Но пък ако беше така, светът, в който живеем, щеше да е съвсем малко по-скучен… и нямаше да има забавна причина за пицата, която си хапнах днес наобяд ;)

Усмивки и топли ветрове

Рано-рано след полунощ за пръв път тази година сърцето ми трепнеше и не знаеше какви думи да избере, за да честити един рожден ден.

Сутринта за пръв път тази година задуха топъл вятър.

Наобяд за пръв път тази година си поръчахме питиета на основата на сладолед.

Вечерта за пръв път тази година се разхождахме по празните алеи, без да ни е страх от студа, и ходенето току преминаваше в подскок-два-три и леещ се смях.

Ти наистина успя да доведеш пролетта - или поне да я убедиш да открехне портите си!

Откъде идва това „ий“?!

От три-четири години насам се чудя, но с всеки месец се чудя все повече и повече — защо все повече хора на все повече места започват да пишат "ий" на места, където трябва да бъде просто двойно "и"?

Виждам го основно из Големия лош Интернет, но не само - виждал съм го по табелки, по рекламни табла, по надписи по стени, ако щете. Това, че го виждам основно в онлайн-писания, е така просто защото основно из Големия лош Интернет много хора имат възможност да пишат много неща, които други хора да виждат, и които в общия случай не минават през каквато и да е проверка на правопис или граматика, било то автоматична проверка с някаква програма или истински, жив редактор, който може да побеснее и да те замери с някой том от любимата ти (но не и на него, иначе няма да я хвърля) енциклопедия… та затова в онлайн-писанията си хората по-често пишат така, както им идва отвътре… та затова питам.

Някой сеща ли се за някаква разумна причина толкова много хора толкова често да правят тази грешка? В началото си мислех, че има някаква програма, която се опитва да проверява правопис, и е жестоко сбъркана и слага и-кратко наляво и надясно, но постепенно се убеждавам, че хората просто си го пишат сами… така ли е наистина? Има ли нещо, което да разпространява това заблуждение, има ли някаква причина, нещо, което да подлъгва хората, или просто те така си пишат?…

На моменти направо ми иде да започна да пускам почти-гневни писанийца из форуми и коментари, а отделно от това да тръгна и плакати да разлепям из София, с едно просто текстче с две точки:

В българския език НЯМА дума, която в множествено число да завършва с "ий"! Ако я произнасяш само с и-та накрая, пиши я по същия начин!

В българския език НЯМА дума, в която ударението да попада върху "й"! Ако произнасяш дълго "и" с ударение върху втората му част (като в "инициирам"), пиши го по същия начин - като дълго, двойно "и"! Е, в думи като "пийвам" ударението си е върху първата част на "и"-то :)

Та... така... общо-взето... Ако някой може да ми обясни ЗАЩО хората изведнъж започнаха толкова често да пишат "ий" — и защо ВСЕ ПОВЕЧЕ хора пишат "ий" наляво и надясно — какво става всъщност? :)

Пламъкът

Светлина — игриво струяща от очите ти. Топлина — нежно извираща от сърцето ти. Пламък — тихо подскачащ в душата ти.

Светлина — игриво блещукаща край свещта. Топлина — нежно унасяща ни в сън. Пламък — тихо подскачащ край нас.

Хубаво е, че спя леко. Хубаво е, че държа бутилка вода наблизо. Хубаво е, че ти не се събуди на секундата и че не осъзна какво всъщност става, не успя да се стреснеш през тези няколко секунди — а после вече всичко беше наред. Хубаво е, че срещата ни с Пламъка бе толкова кратка и безболезнена — а друг път ще гледам да не го предизвиквам толкова открито. Хубаво е, че ти бе до мен.

Хубаво е, че нийде по света няма вода, която да може да изгаси пламъка, подскачащ в душите ни :)

Плячка :)

Плячка от една вечер пазаруване…

…и плячка от още една вечер пазаруване…

Харесва ми как започва тази година! :)

За нерешителността…

Не, тук няма да пиша нищо поне засега — просто исках да сложа една връзка към писанията на LeeAnn за нерешителността. Ааааа-хъм. Мдам. Тя отново е успяла да напише нещо, което дори не може да бъде наречено просто „вярно“; това, което е написала, минава отвъд „вярно“, минава направо в категорията „вечни истини, които всеки човек трябва да осъзнае — може и не непременно на младини, но в един момент в живота си трябва да осъзнае.“

Числа 7:7

Мдааа, имаше преди време споменаване на странни числови комбинации… е, днес има и още :) Спирам си аз значи на светофар, поглеждам таблото, виждам там малкия километраж - и що да видя - 777 километра и 7 десети! :)

200

Подсети ме Асен, видях го при Niili и lemon… и си казах „защо пък не?“ :)

Оказаха се 104 от 200… разбирайте го както искате; на мен този живот си ми харесва! :)

Добавено: След кратко талафонно обсъждане с Асен се разбрахме, че точка 193 ще се отнася и за разглобен и сглобен обратно компютур, а не само за новосъздаден такъв от събрани оттук и оттам части, така че от 103 станаха общо 104.

Ако гледате това на главната страница, натиснете "Още от...", за да видите самия списък :)

1. Да почерпиш цялото заведение (е, беше почти сутрин, бяхме останали четирима души в нашата компания и още петима случайни, но все пак… беше забавно)
2. Да плуваш с делфини в открито море
3. Да изкачиш връх
4. Да караш Ферари пробно
5. Да си посетил голямата пирамида в Гиза от вътре
6. Да си държал тарантула в ръката си
7. Да си бил с някой на свещи в банята
8. Да кажеш “Обичам те” и наистина да го мислиш (да, добре го е казала Niili — всеки ден!)
9. Да прегърнеш дърво
10. Да направиш стриптийз

11. Бънджискок (и няма да си остана само с веднъж!)
12. Да посетиш Париж
13. Да изживееш буря в открито море
14. Да вилнееш цяла нощ и да посрещнеш изгрева (по едно време дори бях свикнал да виждам слънцето над София, докато отключвам входната врата)
15. Да видиш северното сияние
16. Да посетих спортно събитие на огромен стадион (е, хамирикански футбол, ама все пак…
17. Да се качиш на кулата в Пиза
18. Да посадиш собствени зеленчуци и да ги хапнеш
19. Да докоснеш айсберг
20. Да спиш под открито небе (май вече съм го споменавал)

21. Да смениш бебешки пелени
22. Да се возиш на балон
23. Да наблюдаваш метеоритен дъжд
24. Да се напиеш с шампанско (а всъщност е весело :))
25. Да дариш с добра цел повече, отколкото можеш да си позволиш
26. Да наблюдаваш нощното небе през телескоп
27. Да ти избухнеш в смях в неподходящ момент (е, понякога след това можете да се смеете на случката)
28. Да участваш в побой
29. Да спечелиш при конни надбягвания
30. Да се отървеш от работа без наистина да си болен (ъъъ… това да ти се обади шефът в 11 часа, да те пита къде си и ти да кажеш името на съвсем друг град, където си отишъл просто ей така, на разходка, се брои, нали?)

31. Да поканиш непознат(а) на среща
32. Да участваш в битка със снежни топки (и да целиш със снежните топки хора, които ги отбиват с дървени мечове… хубаво нещо си е разходката до Балкана :)
33. Да си снимаш задника на ксерокса в работата
34. Да се изкрещиш силно колкото можеш (колегите в стаята ме погледнаха странно, ама си рекоха „е, програмист си ни е, какво да го правим…“)
35. Да държиш агънце в прегръдките си
36. Да изживееш някоя своя тайна фантазия
37. Да плуваш гол в полунощ
38. Да плуваш в ледено студена вода
39. Да проведеш истински разговор с просяк
40. Да наблюдаваш слънчево затъмнение

41. Да се возиш на високоскоростно влакче
42. Да биеш дузпа
43. Да се справиш със задачите от три седмици в три дни (програмистите нямат работно време, имат само крайни срокове)
44. Да се танцуваш като откачалка, без значение кой те гледа (всеки път, когато опитам да танцувам по друг начин, се отказвам много бързо)
45. Да говориш цял ден с чужд акцент
46. Да посетиш родното място на някои от дедите си
47. Да си наистина щастлив в собствения си живот, било то и само за момент (много пъти… много, много пъти… и ще има и още… а дали не би трябвало да има и точка „да помогнеш на някой друг да бъде щастлив в собствения си живот“?)
48. Да имаш два харддиска в компютъра си
49. Да посетиш всички 23 кантона/провинции за други държави (това според мен би трябвало да бъде побългарено на „28-те области на България“)
50. Да си харесваш работата във всяко отношение (е, поне за известно време :)

51. Да се погрижиш за някого, който е пиян
52. Да притежаваш достатъчно пари според собствената си преценка
53. Да имаш откачени приятели (че то другите не са интересни!)
54. Да танцуваш в чужбина с непознат (студентски купон…)
55. Да наблюдаваш китове, които са на свобода
56. Да откраднеш табела от улицата
57. Да пропътуваш далечна държава на стоп и с раница на гърба
58. Да участваш в демонстрация (всъщност през последните петнадесетина-двадесет години — доста пъти…)
59. Да опиташ freeclimbing
60. Да излъжеш държавен служител в чужбина, само за да не се набиваш на очи

61. Да се разхождаш в полунощ на плажа
62. Да скачаш с парашут
63. Да посетиш Ирландия
64. Да страдаш от любовна мъка по-дълго, отколкото е била самата връзка
65. Да ядеш в ресторант на маса с непознати
66. Да посетиш Япония
67. Да вдигнеш гирички, тежащи колкото теб самия
68. Да издоиш крава
69. Да направиш азбучна листа на всичките си CD-та, касети
70. Да се представиш като известна личност

71. Да пееш на караоке (…и, в един паметен случай, DJ-ят да дойде на сцената, да те потупа с усмивка по рамото и да си вземе микрофона… но е имало и случаи да не го правят :)
72. Да прекараш един цял ден в леглото, просто ей така („Какво е неделята — ден за почивка!“… а в един по-скорошен случай дори не беше неделя…)
73. Да позираш гол пред непознати
74. Да се гмуркаш с кислородна бутилка
75. Да правиш секс на фона на Bolero от Ravel
76. Да се целуваш в дъжда
77. Да си играеш в калта (…не само като дете)
78. Да си играеш в дъжда (…и то не сам)
79. Да посетиш автокино
80. Да направиш нещо без да съжаляваш, а всъщност да трябва да се разкаеш

81. Да посетиш великата китайска стена
82. Да се покачиш на високо дърво
83. Да използваш вместо Microsoft Windows нещо по-добро
84. Да основеш собствена фирма
85. Да се влюбиш щастливо и споделено
86. Да посетиш известна историческа местност
87. Да научиш някой борбен спорт
88. Да участваш в съдебен спор, активно или само като зрител
89. Да стоиш повече от 6 часа наведнъж пред някоя игра („Не е една, не е една, много са!“)
90. Да се ожениш

91. Да играеш във филм
92. Да провалиш купон
93. Да обичаш някого, въпреки че е забранено или неподходящо
94. Да целуваш някого докато му се завие свят
95. Да се разведеш
96. Да правиш секс в офиса
97. Да не ядеш 5 дни
98. Да опечеш сладки по собствена рецепта
99. Да излезеш костюмиран от глава до пети на карнавал
100. Да пътуваш с гондола през Венеция

101. Да се татуираш
102. Да откриеш, че само докосването на предмети те кара да настръхнеш
103. Rafting
104. Да се покажеш по телевизията като „експерт“
105. Да получиш букет без причина
106. Да мастурбираш на обществено място
107. Да се напиеш така, че после да не си спомняш нищо
108. Да научиш десетопръстната система за писане
109. Да излезеш на сцена или да държиш реч пред голяма публика
110. Да посетиш Лас Вегас

111. Да запишеш собствена музика
112. Да търсиш планински кристали в Алпите
113. Да имаш one-night stand
114. Да посетиш Тайланд
115. Да видиш как живеят бежанци
116. Да си купиш къща
117. Да удариш колата си докато маневрираш (и дори предупредих пътниците, че ще се случи…)
118. Да си погребал някой/двамата родители
119. Да си обръснеш интимното окосмяване
120. Да пътешестваш с кораб

121. Да говориш повече от един език гладко
122. При опит да защитиш някой друг, да те набият теб
123. Да прекараш нощ в пустинята
124. Да караш кънки на лед на замразено езеро/река
125. Да попълниш сам данъчната си декларация
126. Да отгледаш деца
127. Да си купиш след години любимата играчка и да си поиграеш с нея
128. Да пропътуваш цяло турне с любимия си изпълнител
129. Да определиш собственото си съзвездие
130. Да направиш велосипедна обиколка в чужбина

131. Да откриеш нещо интересно за собствените си предци
132. Да напишеш писмо до правителството
133. Да започнеш от нулата, някъде с любимия човек
134. Да дариш кръв
135. Да минеш пеша по Golden Gate Bridge в Сан Франциско
136. Да пееш силно в колата и да не спираш, въпреки че те гледат (че за какво съм я купил тая кола?! :)
137. Да направиш аборт, респ. партньорката ти
138. Да си направиш разкрасяваща операция
139. Да оживееш след тежка катастрофа
140. Да напишеш статия за важен вестник

141. Да отслабнеш една трета от теглото си
142. Да гушнеш някого, за да го успокоиш
143. Да караш самолет
144. Да погалиш скат
145. Да разбиеш сърцето на някой (и после май цял живот да не го забравиш)
146. Да помогнеш да животно да роди
147. Да си изгубиш работата
148. Да спечелиш пари в предаване по телевизията
149. Да си счупиш кост (ръка, по доста смешен и глупав начин, с участието на един велюсопед, една ниска тераса и една свободно търкаляща се по земята дъска)
150. Да скочиш от 10 метра в басейна

151. Да отидеш на фотосафари в Африка
152. Да караш мотор
153. Да караш с повече от 200 км в час с каквото и да било превозно средство
154. Да си направиш пиърсинг където и да е, стига да е от раменете надолу
155. Да стреляш с оръжие
156. Да ядеш набрани от теб гъби
157. Да яздиш кон
158. Да поставиш страницата си в интернет
159. Да правиш секс във влак в движение
160. Да си бил на място в борсата за акции

161. Да построиш иглу/снежна къщурка и да преспиш в него
162. Да спиш през целия полет: старт, пътуване и кацане
163. Да спиш повече от 30 часа в рамките на два дни (оттогава не пия кафе… но това е друга история)
164. Да напишеш стихотворение за любимия човек (е, ста'ат грешки :)
165. Да пропътуваш всички 7 континента
166. Да пътуваш повече от 2 дни с кану
167. Да произведеш сам хартия
168. Да си изживял истинската романтика на лагерния огън
169. Да дариш сперма или яйцеклетка
170. Да си научил някой от класическите танци (научил — да; запазил знанията — ъъъъъ…)

171. Да видиш собствената си снимка във вестника
172. Да си имал поне две щастливи връзки в живота
173. Да убедиш някой в нещо, което за теб е изключително важно
174. Да изхвърлиш някого заради държанието му
175. Да тръгнеш отново на училище
176. Да летиш с парапланер
177. Да наблюдаваш течности от собственото си тяло под микроскоп
178. Да погалиш хлебарка
179. Да опържиш зелени домати и да ги изядеш
180. Да прочетеш Омировата Илиада (а всъщност беше забавно)

181. Да прочетеш книга на известен автор, която не си прочел когато е трябвало в училище
182. Да откраднеш от ресторант лъжица, чиния или чаша (ех, пуст студентски живот :)
183. Да присъстваш на златотърсачески процес
184. Да се научиш на някакво изкуство с цел автодидактика
185. Да убиеш собственоръчно животно, да го сготвиш и да го изядеш
186. Да се извиниш на някого за несправедливост, направена преди години
187. Многочасова нощна разходка на лунна или изкуствена светлина
188. Да правиш секс с някого, който е наполовина и двойно по-възрастен
189. Да те изберат на обществена длъжност
190. Да създадеш собствен компютърен език (е, не че повече от десетина души знаят, и не че някой го ползва, но все пак…)
191. Да осъзнаеш, че живееш собствената си мечта
192. Да оставиш някого, когото обичаш, на чужди грижи
193. Да сглобиш сам компютър
194. Да продадеш собствено произведение на изкуството
195. Да имаш щанд на някой уличен фест
196. Да си боядисаш косата
197. Да бъдеш DJ (мани, ми още има хора, които ми разрешават… :)
198. Да разбереш, че някой те е зарязал в интернет (ако това включва „да ти кажат последното 'стига толкова' през Интернет“)
199. Да претърпиш анафилактичен шок и да оживееш
200. Да те арестуват

Работници :)

Докато четях дзен-откровението на Антония, в ума ми изплува споменът за една от любимите ми сценки из живота във вилната зона на Драгалевци...

Лято. Горещ следобяд. По незнайни причини точно това време съм избрал да се разходя из квартала. Тиха улица. Голям двор, къща с вдигнати два етажа и почти излята плоча на третия.

Десетина строителни работника по различните етажи на къщата - седят и стоят в различни пози, увлечени в мрррзелив безсмислен разговор.

Изведнъж идилията е нарушена от звуците на ядно ръмжащ мотор на масивно моторно превозно средство. Иззад завоя на улицата, на петдесетина метра от къщата, изскача голям черен джип, прелита над няколкото десетки дупки, без изобщо да ги забележи, и заковава спирачки точно пред големия двор с усърдно заетите с обсъждане работници. Още преди двигателят да е съвсем изгаснал, вратата на джипа се отваря с трясък и отвътре изхвърча доста добре изглеждаща и добре облечена млада дама — и още преди да е стъпила на земята, още преди работниците да са осъзнали присъствието й, тя вече е започнала да крещи.

От богатата на неформални езикови елементи тирада, която се изсипа от устата й в следващите три минути, както и от светкавичната промяна в позите и поведението на работниците и от трескавия труд, който закипя на мига, останах с впечатление, че тя е някакъв вид собственичка на имота и, съответно, понастоящем се явява работодател на въпросната групичка радващи се на тихия летен следобяд строители. Признавам, някои от изразите, които тя употреби, обогатиха моята собствена колекция от неформални езикови елементи — не всички бях чувал точно в тези комбинации :)

От чисто любопиство минах отново оттам два часа по-късно, когато горещият летен следобяд вече бе преминал в малко по-прохладно свечеряване. Мисля, че всички можете да си представите картинката — джипът вече не беше там, собственичката вече не беше там — но, виж, работниците бяха — и то бяха общо-взето на същите места и в същите пози, както два часа по-рано, преди някаква си там работодателка да им наруши душевния мир.

Има някъде…

Има някъде един човек —
винаги може да те разбере.
Има някъде едно дърво,
на което се качваш, щом ти е само.
Има някъде едно око —
от него топло ти става, то те гледа с любов.
Има някъде един прозорец,
от който щом погледнеш, виждаш розов слон…

Не знам какво изобщо бих могъл да добавя към това, толкова хубаво го е казала Самейра… освен може би отново да благодаря на Виша за това, че ми показа тази песничка :) Или пък да благодаря и на други хора за това, че ми помогнаха да разбера колко е хубаво да има някъде… и как е някак странно да слушам тази песен и да осъзнавам, че в живота ми има и човек, и дърво, и око, и прозорец!

А като се замисля — човек има, и то дори няколко; дървото засега май е само едно, макар че… ако броим и костенурките… знае ли човек :) И очи има няколко — поне по две за различните породи любов :) А за прозорците — а, там пък е съвсем сложно — или пък съвсем просто — особено когато опрем до цялата тема за розовите и сините летящи слонове!

Има някъде… Винаги — дори и да не се вижда от раз — дори и да не е толкова лесно да се досетиш къде — но винаги — има някъде…

Разсъбличаща се звезда :)

Мдаааа... какви ли неща не научава човек за познатите и приятелите от детските си години... Тия дни се оказа, че звездата Мира от съзвездие Кит, която се радва на вниманието на астрономите от няколко века насам, че дори е станала кръстница на цял клас променливи звезди - та тия дни се оказа, че една от старите ми познати си има опашка - буквално :) Както си се развява из Млечния път, Мира оставяла след себе си парченца звездна маса - и докато така постепенно сваля парченца от одеянието си, дори успява да прави и нови звездички :P

• описанието
• новинарското поднасяне
• снимки на полека-лека разголващата се Мира

Мдам... май и на звездите нищо човешко не им е чуждо :P

За здравия разум и лудостта

Вчерашната вечер (вечер?! беше три и половина сутринта!) завърши забавно — или може би „забавно“ не е най-точната дума; поне за мен си имаше момент на поне малко, но все пак откровение, проблясък, осъзнаване… Току-що бях спрял колата пред блока на Асен, за да го оставя да се прибере, за да падне в леглото, а аз да се опитам да се държа достатъчно буден, за да се прибера и да си падна в моето, преди да е станало пет часа. Секунди преди да слезе от колата, той спомена нещо, което предизвика моя реакция порода „Не, сега ще си легнеш, няма да излизаш online!“… последвана от следния разговор:

Аз (леко заспал, леко учуден, леко самоосъзнат, леко гузен): Ъх… а кога всъщност се стигна дотам аз да се опитвам да ти диктувам какво да правиш с твоя личен живот в твоето лично свободно време?!

Асен (леко заспал, отварящ вратата на колата, съвсем сериозен): Когато разбра, че мнението ти е важно за мен — и че от време на време играеш ролята на гласа на разума спрямо мен, както и аз спрямо теб…

Аз (все така леко заспал, силно учуден): Ъ?!…

Асен (все така леко заспал, излизащ от колата, все така съвсем сериозен): …е, освен в случаите, когато и двамата сме съвсем луди де!

………

Оттогава насам се чудя на кое би трябвало да се чудя повече: на това, че отношенията ми с него наистина са точно такива, или на това, че съм в такива отношения с още само трима души, или на това, че изобщо има хора, с които съм в такива отношения?…

А сигурно бих могъл да завърша това писание с нещо шеговито като „Нормалните не оцеляват!“ — но няма… бих могъл да го завърша и с нещо като „…във Дявола и в Бога да сторя аз за теб каквото мога!“ — но и така няма… Май ще го завърша малко по-простичко:

Благодаря!

И… винаги ще има светлина!

Търсенето… :)

Даааа… Какво правиш, когато в 9:30 вечерта ти се наложи спешно да си купиш двайсетина CD бланки?

• установяваш, че в „3-4-5“ не продават CD бланки;
• установяваш, че във „Фантастико“ не продават CD бланки;
• установяваш, че вече е станало твърде близко до 10 часа и не можеш да провериш дали в City Center Sofia продават CD бланки;
• въпреки че вече си установил, че в „3-4-5“ не продават CD бланки, все пак се връщаш там, за да си събереш забравената раница;
• обаждаш се на приятел, който живее наблизо, и установяваш, че той не си е вкъщи и освен това няма толкова бланки, колкото ти трябват;
• установяваш, че в бензиностанциите OMV не продават CD бланки;
• обаждаш се на приятел, към когото така или иначе си се запътил, и той ти казва „Ааа, то в денонощния копирен център при нас има!“;
• дзвериш се 15 минути пред табелката „Ще бъде отворено пак след 5 минути!“ на вратата на денонощния копирен център;
• купуваш CD бланки.

Дааааа... ако още в самото начало бях пробвал с „обади се на приятел“, можеше и да си спестя час и половина разходки из града :) Хубаво са си го казали Helloween:

I look here and you look there,
I know it's got to be somewhere
We look around and search around
And walk around and hear around
We keep on looking 'til we know what for

If you don't know it, I don't know it,
We don't know it, who will know it?
All of us don't know what we should know —
Maybe one day we'll know
But anyway we've got to make a stop!

Но пък беше забавно! :)

Странджа — „Пазете планината!“

Странджа. Резерват. Протест.

Едва ли е нужно да казвам нещо повече.

Ето малко снимки от протеста на четвърти юли — аз направих пет-шест, останалите са дело на Милена.

Числа 13:3

Не, тук няма да намерите нищо за „Ханаанската земя, която Аз давам на синовете Израилеви"; за друго става дума :)

Значи… в хронологичен ред:

1. Преди няколко дни, докато си подреждам снимките от един купон, решавам да кръстя една от тях „13-over-3“ — вярвам, по очевидни причини.
2. Преди малко по-малко от час се прибирам вкъщи с колата, гася двигателя, хвърлям един поглед на таблото — и километражът ми показва 131313 километра и 800 метра.
3. Няколко минути след това се пльосвам на компютрото и часовникът му показва 3:33.

А, да, а споменах ли, че 13 всъщност ми е любимо число? :)

Май е време да бягам да спя…

Сънливо?

Мдам, беше неделя, беше четвърти ден от празници — може диспечерката да е била сънлива, може да се е била преработила вече, знам ли… но ето какъв разговор проведох:

— Добър ден.

— Добър ден, такси от Киноцентъра за Лозенец, моля.

— Улица 203-та?

— Да.

— За къде да пътува?

— За Лозенец.

— Добре, а това Киноцентър ли е или Драгалевци?

— Ами… то всъщност е втора вилна зона на Драгалевци, само че Ваши колеги са ме поправяли, на Вас да ви давам Киноцентър, затова така го казах.

— Значи все пак е Драгалевци? Или Киноцентър?

— Води се Драгалевци, да.

— А докъде е по-близо — до Драгалевци или до Киноцентъра?

— Води се Драгалевци, но всъщност е точно до Киноцентъра.

— Аха, добре. А накъде пътувате?

— Към Лозенец.

…музика… музика… музика…

— Четири минути. Довиждане!

Мдам. Явно нещо куцаше в предаването на информация по линията. Е, таксито дойде де, само че се оказа, че така и не са му казали изобщо, че трябва да пътува за Лозенец :)

Сега пък вторник :)

Мда, всъщност вече не е вторник — но съвсем доскоро беше — и аз бях (а май и още съм) в офиса — както се е случвало и преди…

(и преди някой да се зачуди — не, не съм решил да започна да блогвам всеки ден и да си търся теми :) Има и по-големи глупости, които бих могъл да правя с времето си — и всъщност немалка част от тях дори успявам :)

Понеделник?!

МЯК! :)

(мрррррррси за картинката за събуждане, Асене :)

А де… :)

Мда… тя лудостта по горите не ходи…

Вечер — Лозенец (софийският квартал, да) — стръмна павирана уличка — тук-там проблясва по някоя лампа… Трима души — една, в чиято длъжностна характеристика пише „програмист“, един, който упорито отрича да е програмист, макар че може да си облепи стените с разпечатки на собственоръчно произведени patch-ове, и един, който не крие, че още от малък е непоправимо увреден дотам, че да си признава със желание, че е програмист… Единият си подсвирква темата от Star Wars, другите двама припяват… и тримата набиват крак…

Да, май успяхме да уплашим един случаен минувач, с когото се разминахме :)

Кратки проблясъци с дълго послесветене :)

В един твърде особен ден, който започна със Savatage и Paradise Lost, продължи с твърде кратки срещи online през хиляди километри разстояние, а после с усилени издирвания от и на шефове и какво ли не, и още изобщо не е ясно как ще завърши… та в такъв един твърде особен ден…

…забелязвали ли сте някога как един цял ден може изведнъж да стане по-светъл само от едно „привет“, дошло от човек, от когото вече почти не сте се и надявали да чуете нещо такова? :)

Благодаря ти за това, че слънцето днес грее малко по-ярко — ти си знаеш как и защо :)

Un beau jour, ou peut-être une nuit,
Près d’un lac, je m’étais endormie,
Quand soudain, semblant crever le ciel,
Et venant de nulle part,
Surgit un aigle noir…

…или може би не точно черен… и може би не точно орел… :)

Случайни мисли за щастието

Тази вечер, по средата на един доста странен разговор, точно след като бях обърнал внимание на разликата между това човек да не е нещастен и това да е щастлив, близък приятел ме попита „А ти щастлив ли си?“

Първото, което ми дойде наум, и май дори го казах, беше „Да!“

Ноооооо… Някаква част от мозъка ми, която винаги се събужда точно когато не трябва… се събуди — и последва мигновен вътрешен диалог:

— Къде беееее?… Щастлив бил, видиш ли — ей така, просто щастлив…
— Ами да, щастлив съм — защо да не съм?
— Аха, а на хората разправяш, че пълно щастие няма — е как да стане?… как така ще си щастлив тогава?

Спрях се — замислих се (е, добре де, понякога дори и на мен ми се случва, макар че след това обикновено много боли глава; и мен, и околните…) — и след малко казах „Всъщност съм щастлив — почти по фаустовски.“ И въпреки учудения, изненадан смях отсреща и репликата „Е сега го избихме на философия!“, не върнах думите си назад.

Да, щастлив съм — почти по фаустовски. С времето животът ми става все по-хубав, и винаги има още накъде, но винаги съм щастлив и благодарен за това, което имам в момента.

В живота ми в момента няма нищо, което да ме прави нещастен. В живота ми в момента има много хубави неща. В живота ми в момента има и някои прекрасни неща — а и не само неща… в живота ми в момента има и купчина прекрасни хора.

Някои от много хубавите неща могат да бъдат и още по-хубави — винаги има още накъде. Но никое — или никого — от наистина важните в живота ми неща и хора не бих искал да променя — поне не и в посока, в която те не искат да се променят сами :)

Както май вече съм споменавал, „Here I am; here I remain!“ — само че май има и още. Преди много години ми беше попаднала една грамофонна плоча с изпълнения на Kenny Ball & His Jazzmen, и в главата ми още от време на време звучат някои техни изпълнения — като това:

I'm on my way to Heaven
And I shall not be moved
I'm on my way to Heaven
And I shall not be moved
Just like a tree planted by the water
I shall not be moved!

Никакви шепоти — чиста лудост! :)

Мдаааа… Не че се опитвам да отделя *едно* от събитията от последните месеци (то всеки ден се случва поне по едно, което принципно би си заслужавало да бъде споменато, ама…), но това вече почти докара лудомера ми до препълване :) Дрю го нарече алкохолен делириум, Васил се опитва да опише точка по точка и губи цяла година… а се оказа, че цялата случка си имала и още една, неподозирана страна :)

Малко лирично отклонение за хората, които не са толкова откАчени — или поне не в същите посоки като мен :P В купчина операционни системи си има команда du — disk usage, която показва върху колко място на диска са се разплули разни файлове и директории. Та значи:

$ du '01 lina-bday - lina 20070317'/img
682450  01 lina-bday - lina 20070317/img
$

Дотук всичко изглежда наред — първата колона е заетото място в килобайти, всичко оттам нататък е път към директория. Е да де, ама du си има и опцийка -h за човекоразбирам вид на резилтата… и тогава… и тогава… май по-добре да оставя числата да говорят сами:

$ du -h '01 lina-bday - lina 20070317'/img
666M    01 lina-bday - lina 20070317/img
$

И това е всичко, което имам да кажа за тази весела съботна вечер! :) Никакви шепоти — лудост в чист вид, или поне дотолкова чист, колкото може да бъде получен при не-съвсем-лабораторни условия — а всъщност лудостта е едно от малкото неща, които в лабораторни условия не виреят толкова добре, колкото по широкия свят :)

„Sein Herz ist klar…“

Преди известно време — май стана доста време… май стана вече месец… май от доста време все се каня да го напиша това и се чудя точно как да го формулирам… Е, както и да е…

От кажи-речи година не бях ходил на опера, а и от повече от година насам исках да гледам „Вълшебната флейта“ — всъщност откак тя се появи на афиша с премиерите още в началото на миналия сезон. Е, понякога Съдбата обича да поднася изненади — и така, точно преди месец Лили ме заведе на опера, да видим и да чуем Диана, с която се бяха намерили на турнето из Европа — Диана в ролята (или може би „в роклята“? мнеее, всъщност не толкова роклята, колкото прическата и короната…) на Кралицата на нощта във „Вълшебната флейта“ :)

С много неща ще запомня онази вечер, в която се оказах на една маса с десетина души, всичките студенти (е, добре де, Смила още не е), но никой информатик, всичките музиканти — но май в последните месеци съвсем не са толкова малко вечерите, които ще запомня с много неща… С много неща ще запомня и самата постановка, пеенето на Диана, на Николай Моцов и Надя Колева, импровизациите на Емил Угринов, танците на Сара-Нора Кръстева… Но имашe една фраза, която просто си намери удобно местенце между мислите ми, сгуши се там и така и няма намерение да си тръгне; една фраза, която чаках от декември, без да знам, че я чакам; една кратка, простичка фраза — „Sein Herz ist klar“.

Да, сърцето ми е чисто — и ясно — и открито — и спокойно… и така животът е много по-лесен :) Не, животът изобщо не е по-малко бурен, непредсказуем, объркан, ненормален, отколкото в последните година-две… просто светът като че ли е малко по-светъл.

И… май на някои от вас съм го казвал в последните два-три месеца, на други още не съм, макар че може и да са го забелязали, на трети пък все се надявам, че все още не е прекалено късно да го кажа — за пореден път да кажа едно огромно „благодаря!“, но този път малко по-различно — благодаря, че ме изчакахте!… Ако някой чете това и всъщност не се досеща за какво говоря, е, така е още по-добре и нека така да си остане; но тези, които знаят, тези, които са се чудили кога и дали изобщо и има ли смисъл да чакат и да се надяват — да, върнах се… е, може би малко по-различен, и май се оказа, че по обратния път съм попаднал и на още невинни жертви, които да увличам в откачените си хрумвания, но все пак — върнах се. А ето и поредната изненада от Съдбата — дори когато започнах преди малко да пиша тези редове, нямах представа, че преди да ги завърша, ще съм стигнал и до още един от любимите си цитати от „Дюн“ — а така и не я прочетох на български, и този цитат, този девиз си живее в душата ми в английския оригинал — „Here I am; here I remain!“

Полу-котешки уикенд

От петък вечер до неделя вечер… а май продължава и още… дааа, отдавна не ми се бяха случвали *такива* дни…

Котки — много котки — всякакви котки — всякакви на размери, всякакви на нрав, всякакви на вид дори… и все, по котешки, интригуващи, непредсказуеми и пълни с изненади…

Мъгла — разсейваща се мъгла — кълбяща се мъгла — мъгла, скриваща и разкриваща толкова много… и в тази мъгла се оформят фигури, къде очаквани, къде не съвсем…

Музика — много музика — унасяща музика, понасяща музика, завличаща музика — зимна музика, лятна музика (с дълги и подгънати крачоли), тиха музика, друга музика (здравослoвна или не за пода)…

Дракони — и змейове — и други дзвери, кои shapeshifting, кои soletaken, кои просто дзвери…

И кръгът се затваря с моменти на завръщане към кзинската порода — пак котки, ама не съвсем — големи коткоподобни създания, които първо изревават, после скачат, а накрая, евентуално, може би, ако се наложи и ако няма какво друго да се прави, може и да се замислят къде и върху какво са скочили… и понякога това е добре.

Сън — взет донякъде от котешките идеи за сън когато и колкото ни се приспи — но все пак, понеже уикендът беше само полу-котешки, сънят беше просто в не съвсем нормални количества и в доста неочаквани моменти от денонощието…

И спомени…

Мъгливите планини

В кажи-речи всеки от по-известните приказни, митологични или фентъзи цикли (а каква всъщност е разликата?) рано или късно се появява място, наречено „Мъгливите планини“. Е, вече втори ден става ясно, че Мъгливи планини си имаме и около София — и магията на мъглата се спуска досами града, обвива крайните квартали, потапя улиците в тишина, размива светлината на крайпътните огньове, разбужда бродещите сенки, разкрива един съвсем различен свят…

Странно е усещането в рамките на две-три секунди да осъзнаеш две забавни неща — първо, че този път няма навигатор, който да отвори вратата и да казва кога колата се приближава опасно до края на пътя, и почти веднага след това — че всъщност точно тези четири-пет километра ги познаваш толкова добре, че само по вида на пътя точно пред фаровете можеш да определиш точно колко далеч си от тревата…

„Да, сега вече знам!“

„Да, сега вече знам!“ — още една от най-опасните реплики на всички времена, нареждаща се веднага след „Ама всички правят така!“ и рамо до рамо с „Като идея е добро…“

Не, наистина — какво всъщност може да значи „Да, сега вече знам&ldquo?

„Да, сега вече знам — това беше грешка, никога повече няма да я повторя!“ Звучи добре, нали? Но в този момент вече обикновено белята е свършена и това е само плах опит за понасяне на по-малка част от отговорността. А дали „това“ наистина е било грешка? Дали е било само то? Дали, при съвсем малко по-различни обстоятелства, „това“ всъщност няма да е правилният път?

„Да, сега вече знам — веднъж да ми кажеш ми стига, няма нужда да повтаряш!“ Това като че ли най-често върви ръка за ръка с „да де, ясно е, че по принцип не се прави точно така, ама това сега е само за проба, само временно, само като за нас си — когато се наложи, знам как трябва да го направя!“… и навиците вече са изградени, действията са автоматизирани, и „когато се наложи“ ще има пак „никога повече няма да се повтори“ :)

„Да, сега вече знам истината — оттук нататък пътят ми е ясен!“ Ех, истината… ясната, простата, очевидната, единствената, непроменящата се истина… Истината, която може да бъде само една; истината, която е толкова ясна, че просто не е възможно да изглежда другояче от съседната гледна точка; истината, която, за да освети единствения ясен непроменим път, блясва толкова ярко, че изгаря очите — а нима имаш още нужда от тях, нима последният образ, останал в мозъка, не е достатъчен, за да те води напред и все напред по пътя — пък какво значение имат една-две зейнали пред теб ями?

Да, сега вече знам — ще гледам Night Songs още поне веднъж, а после и още поне веднъж, а после и още, и още… а слухове за „Камината“ изобщо не е моя работа да разпространявам ;)

Никакви rerolls!

Вчера сутринта (дааа, размеквам се — пак употребих „вчера“ в смисъла, в който повечето хора го употребяват — с „логическите“ денонощия, между два сънени периода, а не с матоматическите, спрямо астрономическото време и денонощие)… та вчера сутринта, след като животът ми беше поднесъл поредната изненада, от устата ми се изплъзна възклицанието „А не може ли за четири-пет неща от последната седмица да си поискам reroll?“

Все още не съм разбрал дали може или не :) Това, което разбрах, беше, че не искам.

Като се замисля, всяка от случките — нещо покрай работата, нещо покрай хобитата, нещо покрай колата, нещо, казано в разгорещен разговор, друго нещо покрай колата, друго нещо покрай хобитата, друго и трето неща, казани в разгорещен разговор — всяка от случките, за които в следващите часове или ден-два ми се е искало да поискам reroll (пък може би втория път няма да хвърля пет единици със седем зара), всяка такава случка, до една, след това повличаше след себе си голяма верига от други случки (и никоя от тези вериги още не е свършила), за някои от които изобщо не съм и смеел да се надявам. Ами… нека да си се случват тогава!

Да оставим настрана очевидното „няма смисъл да се ядосваш за нещо, което вече е отминало — не можеш да го промениш“; дори и без него, пак не изпитвам никаква нужда от rerolls. Някой беше казал, че един от основните принципи на Вселената е, че всичко, което е възможно да се случи, рано или късно се случвa; да, съгласен съм — и понякога се случва на нас, на мен, на теб, на него, на тях — и понякога води до учудени погледи, друг път до намусване, трети път до болка… а после се случва още нещо, и друго, и трето — и на следващия ден слънцето пак изгрява. („Не го пипай!“) Някой друг пък беше казал „Защо винаги нещо се случва? Не искам нищо да се случва!“ (цитирам по памет, макар че някой път може и да опресня спомена) — е, понякога пък, от време на време, ей така, за разнообразие, се случва и нещо хубаво — така че — нека си се случват всякаквищините!

И така — не, не искам никакви rerolls!

(е, какво, Асене, успях ли и аз да напиша един объркан пост? :) Тези, които ме познават, ще разпознаят просто поредната порция среднощни бълнувания и брътвежи… а другите да си мислят каквото си щат! :)

…where everybody knows your name…

Това, което започна с история с ток и без ток, завърши в Дивака… и май изненадани хора (поне като представители на доминиращия човешки вид) нямаше.

…and so it begins…

Имаме си крушка,
имаме фенерче,
нямаме си battery…

Е, добре де, колата си няма — но все пак вечерта започва интересно… да видим как ще продължи :)

Time — what is time?

[in English]

„Night-time sharpens, heightens each sensation…“

Нощем. Прибиране вкъщи. Мисли летят наляво и надясно. Спомени се надпреварват, избутват се един друг, смесват се в един нереален колаж от чувства. От време на време споменът за една или друга случка успява да изплува покрай всички останали и да се разпростре из цялото ми съзнание. „Добре, това кога се случи — вчера сутринта? Онзи ден, малко преди обяд?“… Объркан момент на подреждане и сравняване на други случки и преживявания. „Тази сутрин?! Не е възможно!“… Толкова много неща са се случили след това — може ли всичко това да се е събрало в един ден?…

Да, може. В един дълъг ден. За много големи стойности на „дълъг“

Мисля, че всички сме имали такива дни.

Но колко пъти в живота ви сте имали пет такива дни подред?…

Май днес беше първият „нормален“ ден след онези пет — и като че ли ми се иска и той да не беше.

„Да, луд съм, не питай!“

Време: една нощ през самотния октомври, малко преди полунощ.

Място: неясно, противоречиви сведения — слабоосветена стая в квартал Света троица или хълмиста долина нейде призрачно далеч.

Начало на телефонен разговор:

— Ало!

— Здравей! — през отчаяни, напълно безуспешни опити за подтискане на бурния смях.

— Къде си, какво правиш?

— Точно сега ли?… Точно сега седя на един стол с биричка в ръка и гледам много забавни събития около мен.

— А? Какво става около теб?

— Ами… забавни неща — заклет християнин води вампири в бой… върколак избива вълци на килограм… а един дракон, маскиран като червей, се извива из небето край нещо като хеликоптер, ама не съвсем!

Даааааа… Warhammer не прощава… :)

По пътя — по-нататък…

За човека, който продължи нататък… За човека, който вече знае какво виждаш, след като направиш последната крачка по слънчевата пътека, когато пристъпиш зад залеза, зад хоризонта…

Времето и звездите

Бавно, полека изплувам от покоя на съня — странно, без сънища. Усещам утринната роса върху лицето си. Вслушвам се в тишината — но не празната, мъртва тишина на заобикалящите стени, а живата, преливаща от всякакви тихи звуци тишина на гората. Усещам върху лицето си топлината на утринното слънце в хладния планински въздух. Сред смесилите се аромати на зеленината все още различавам последните издихания на изтлелия преди час-два огън.

Поемам си дъх и бавно отварям очи.

Зениците ми поглъщат лъчите на едва-едва надигналото се над отсрещния склон слънце. Пред мен, опрени на съвсем скоро издигнат дървен навес, са изправени щит и брадва. До навеса е огнището, а покрай него са подредени дървените съдини и роговете, от които още полъхва ароматът на ягодовото вино. Зад него в земята е забит кол, а върху него блестят един лек шлем и дълъг меч в здрава ножница.

Завъртам леко глава, погледът ми се плъзва по палатките, раниците, снаряжението, музикалните инструменти, и накрая се спира върху едно черно наметало. Дълго черно наметало, с което някой се е загърнал. Някой, който още спи — на две крачки от мен, на съседното шалте, до угасналия огън, до храстите. Дълго черно наметало, с което се е загърнал върколакът-вещер, който ме доведе в този лагер.

Поемам дълбоко дъх, още веднъж изпълвам дробовете си с опияняващия планински въздух, отмятам вълненото одеяло и бавно се надигам. Повдигам глава, поглеждам слънцето и по лицето ми се разлива усмивка.

Фигурата под черното наметало се размърдва, отваря очи и ме поглежда въпросително. Аз му кимвам — време е.

Малко по-късно двамата тихо напускаме спящия лагер — два-три часа преди това, под светлината на звездите, някоя от които току се откъсне и се втурне стремглаво към хоризонта, сме казали лека нощ и довиждане на воините, които остават. Бавно, полека се спускаме по вече познатата пътека през поляните и гората — и в същото време съвсем не толкова познатата пътека, защото и двамата за пръв път я виждаме на дневна светлина, за пръв път виждаме преливащите се зелени багри на планинския склон отсреща, за пръв път разбираме, че последната горичка, която прекосяваме, всъщност е брезова — макар че това е четвъртото преминаване на кервана ни оттук.

И двамата си спомняме предишното си спускане, първото си спускане по този път, когато не бяхме сами. И двамата си спомняме тихата усмивка на самодивата, която този път бе оставила ножовете си вкъщи и танцуваше боса надолу по склона, с роклята, покрита от топлото наметало; пред нея — рицарят, придържащ ръката й; над рамото й — фенерът, който осветява пътя й, в ръката на пеещия монах; най-отпред — стражникът в пълно снаряжение; най-отзад — мълчаливият пътуващ книжник…

На дневна светлина, и когато сме само двамата, всичко изглежда малко различно — може би малко по-малко романтично — но все така тихо, все така спокойно, все така приказно.

Още няколко крачки — и намираме машината на времето точно там, където сме я оставили предишната нощ, под звездите. Споглеждаме се, този път без думи, но знам, че и той си спомня думите си от предишното ни идване тук — и отново сме изминали тези осемстотин години, и отново може би не за последен път.

…………

И всичко това нямаше да е възможно без толкова много хора. Нямаше да е възможно без Асен, който търпеливо изтрая двете ми двучасови закъснения, без да каже и дума, и след това ми показа пътя. Нямаше да е възможно без Калин, Сашо, Миро, Венци, Манол, Иво, Никита и всички други, които, без да се замислят дори, ни приеха край огъня си и споделиха с нас хляба, виното, песните и историите си. Нямаше да е възможно без Цвети, която, без да знае, направи нещо, което очаквах от месеци — помогна на возилото на кервана най-накрая да намери името си — името, което трябваше да дойде само, трябваше да дойде естествено, трябваше да бъде извоювано — и така и стана. Нямаше да е възможно и без още хора, които изпридат около мен тази приказка, и не спират, дори и когато аз не винаги успявам да втъка някоя нишка в техните собствени приказки.

За времето!

Цитат на деня

„The more people I meet, the better I like my cat.“
— Brian Cantor на едно място, наречено the Scary Devil Monastery.

И отново…

So I handed him my bottle,
He drank down my last swallow
Then he bummed a cigarette
And asked me for a light
And the night got deathly quiet,
His face lost all expression,
He said, „If you're going to play the game, boy,
You've got to learn to play it right…“

Но за това май вече съм писал…

„Мррррррр“ — това звучи гордо!

[in English]

Така де, друго си е котешкият род! :)

Котка стръвница нападна мечка

7-килограмова котка нападна кафява мечка, опитала се да мине през градината на стопаните й в западните покрайнини на Милфорд (Ню Джърси), съобщи АП.

Жак — рижата петниста котка на семейство Дикей, не позволява на никой да допари до територията й. Щом видяла кафявата мечка, тя се хвърлила с диво мяукане да драска и хапе натрапника.

Уплашено, дивото животно побягнало и, за да се спаси от страшния звяр, се качило на най-близкото дърво.

[цялата статия]

Следващият път, когато чуете измрррркване, няма ли да ви прозвучи по малко по-различен начин? :)

Цветовете на живота

Пролетна вечер, здрач… хм… всъщност днес май стават точно два месеца оттогава… Стоях си на една трамвайна спирка в центъра на София, облегнат на оградата, и си дочитах