Кратки проблясъци на безумие

„Да, сега вече знам!“

„Да, сега вече знам!“ — още една от най-опасните реплики на всички времена, нареждаща се веднага след „Ама всички правят така!“ и рамо до рамо с „Като идея е добро…“

Не, наистина — какво всъщност може да значи „Да, сега вече знам&ldquo?

„Да, сега вече знам — това беше грешка, никога повече няма да я повторя!“ Звучи добре, нали? Но в този момент вече обикновено белята е свършена и това е само плах опит за понасяне на по-малка част от отговорността. А дали „това“ наистина е било грешка? Дали е било само то? Дали, при съвсем малко по-различни обстоятелства, „това“ всъщност няма да е правилният път?

„Да, сега вече знам — веднъж да ми кажеш ми стига, няма нужда да повтаряш!“ Това като че ли най-често върви ръка за ръка с „да де, ясно е, че по принцип не се прави точно така, ама това сега е само за проба, само временно, само като за нас си — когато се наложи, знам как трябва да го направя!“… и навиците вече са изградени, действията са автоматизирани, и „когато се наложи“ ще има пак „никога повече няма да се повтори“ :)

„Да, сега вече знам истината — оттук нататък пътят ми е ясен!“ Ех, истината… ясната, простата, очевидната, единствената, непроменящата се истина… Истината, която може да бъде само една; истината, която е толкова ясна, че просто не е възможно да изглежда другояче от съседната гледна точка; истината, която, за да освети единствения ясен непроменим път, блясва толкова ярко, че изгаря очите — а нима имаш още нужда от тях, нима последният образ, останал в мозъка, не е достатъчен, за да те води напред и все напред по пътя — пък какво значение имат една-две зейнали пред теб ями?

Да, сега вече знам — ще гледам Night Songs още поне веднъж, а после и още поне веднъж, а после и още, и още… а слухове за „Камината“ изобщо не е моя работа да разпространявам ;)