Кратки проблясъци на безумие

Slowly I awake, slowly I rise…

Where I was
I had wings that couldn't fly
Where I was
I had tears I couldn't cry
My emotions
Frozen in an icy lake
I couldn't feel them
Until the ice began to break

I have no power over this
You know I'm afraid
The walls I built are crumbling
The water is moving
I'm slipping away

I throw myself into the sea
Release the wave
Let it wash over me
To face the fear
I once believed
The tears of the dragon
For you and for me

Българи

От малко повече от седмица насам в главата ми се върти една песен — песен, която ми се иска да припомня на целокупния български народ, или поне на тези, които са я слушали… а за другите много ми се иска по някакъв начин да се запознаят с нея, поне веднъж да я чуят… поне веднъж някой да се сети да я пусне по радиото, да пусне нея вместо разни други новопоявили се песни на „историческа“ тематика…

Да оставим природата,
да говорим за хората —
да опишем породата,
как се справя с несгодата!

Бедни сме — дрипави,
но не сме просяци
Силни сме — на думи,
но не сме глупави
Строги сме — със едни,
честни сме — с други
Пълни сме с идеи
Умни сме — колко ли?

Това е само част от текста, всъщност Ер Малък са написали още — цяла песен са написали; и дано на някого да му се станало поне малко интересно и любопитно що за песен е това и защо ли пък на тия хора ей така, изведнъж, им е хрумнало, че изобщо има смисъл да се гордеят с това, че са българи…

Ще има светлина

Това бе моят отговор на ръкавицата, хвърлена от Асен. Най-добре ще е да видите и другите :) И да, както казва Асен, сега чакаме информация за радиационния фон… и още нещо — и това „още нещо“ ще трябва да включва и брой думи, защото вчера така и не се разбрахме :)

Ще има светлина

Слънцето залезе. Песента на птиците се промени, леко, неусетно почти. Двете кучета се надигнаха бавно, хвърлиха по един примирен поглед на невъзмутимата котка и се преместиха в другия край на двора, по-близо до кухнята.

Човекът на широката тераса не помръдна, макар че усмивката, която бавно се разливаше по лицето му, като че ли стана още малко по-широка. И защо не — това бе любимото му време на деня — часът след залеза, лекият ветрец, затихващите птичи песни в горичката наоколо, избледняващият огън в оперението на облаците… Този тих, безименен час си бе негов, само негов.

Той знаеше, че скоро други ще се засуетят наоколо, ще запалят факлите край пътеката, ще вземат една от тях и с нея ще докоснат леко, толкова леко, всяка от свещите в четирите изкусно излети свещника на масата, ще прогонят нощния мрак. Той знаеше — и все пак всеки път се учудваше, не разбираше защо. Та нали там, горе, между облаците, вече се виждаше крехкият лунен сърп? Та нали след малко, отпървом плахо, една по една, а сетне сякаш вкупом, изведнъж, щяха да изплуват и звездите — толкова много звезди, толкова ярки звезди тук, в подножието на планината, далеч от светлините на големия град? Та нали същите тези хора, които вече изнасяха факлите, толкова пъти са се разхождали с него под бледата светлина на Млечния път и луната-закрилница?

Та нали и слънцето, макар залязло, не бе изгубено — нима нейде далеч, далеч на изток, през девет страни в десета, през два острова на трети, нямаше един бряг, един пясъчен плаж, където в този момент слънцето подаваше едва-едва лика си над хоризонта, плъзваше следа от нежен пламък по вълните, докосваше с милувка нейното чакащо лице? Та нали, когато слънцето залезе там, при нея, то ще донесе нейната милувка в топлия си обеден плам тук?

Та нали винаги ще има светлина?

Юли 2006
София

Болестни състояния

[in English]

(и отново ще трябва за известно време да се примирите с опита ми за превод)

Планшар взе фенера.

— Не мога да Ви кажа нищо повече, милорд, защото не съм чул нищо, което да ме увери, че Граалът е в Астарак, но има нещо, което знам, и в него съм толкова сигурен, колкото и че костите ми съвсем скоро ще почиват при тези на другите братя в гробницата ни. Търсенето на Граала, милорд, подлудява хората. То ги заслепява, обърква ги и ги превръща в безпомощни, скимтящи създания. Граалът е опасно нещо, милорд, и ще е по-добре да го оставите на трубадурите. Нека пеят песни за него, нека пишат поеми за него — но, за Бога, милорд, недейте да рискувате душата си, като го търсите.

Вчера сутринта попаднах на този откъс от Heretic на Бърнард Корнуел (да, третата книга) — а не беше изминал и ден, откак бях прочел нещо, което някой друг беше писал за болестни състояния. Защо ли ми се стори, че в този текст думата „Граал“ спокойно може да бъде заместена с… нещо друго… и всичко да си остане също толкова вярно? И точно като с търсенето на Граала, тези други търсения — и всичко, което намериш по пътя — сами по себе си са достатъчна награда. Но, за разлика от търсенето на Граала, понякога можеш да се замислиш и да решиш да оставиш тези, другите търсения, и да си доволен, много доволен, от всичко — и всички — които си намерил и срещнал по пътя.

Цитат на деня

„The more people I meet, the better I like my cat.“
— Brian Cantor на едно място, наречено the Scary Devil Monastery.

Змейова битка

Това е нещо, което вероятно не си струва да четете… Няма почти нищо общо с идеята, с която преди вече повече от три седмици реших да напиша нещо — и междувременно се случи още какво ли не и това, което исках да напиша, се превърна в продължение на нещо, което се появи съвсем, съвсем неочаквано… :) Както и да е, това тук е само откъс — само откъс от цялата „Змейова битка“.

— Мъглата! Мъглата се приближава!

Златокрилият се обърна с усмивка и опашката му трепна.

— Нали ви казах, че пак в мъглата ще се скрият? Всеки път така правят — и всеки път мислят, че ще ни уплашат, зер не виждаме колко са.

— Ама, Златокрили, ние наистина не виждаме! — погледна го с учудване змеят, който пръв бе видял мъглата, и бронзовите му криле се присвиха.

— А има ли значение? — сви рамене златистият. — Мигар те е страх от тях? Ще ги надвием, както и друг път сме ги надвивали — ще ги пратим обратно в мъглата, от която ще изпълзят, нека с подвити опашки се връщат на Долната земя!

— Хм, миналия път при Студен извор май твоята опашка беше подвита — погледна ги изкосо третият съгледвач и сребристите му люспи като че ли пробляснаха насмешливо.

— А, Студен извор! Чист късмет имаха тогава — чист късмет! — отвърна му водачът им. — А и онзи вещер… ако не беше той да ни замае главите с огньовете си, че да не видим всъщност колко са хилави… Както и да е, време е да отида да ги поздравя, а вие си знаете работата нататък!

С тези думи змеят се изпъна, плясна с криле и се издигна над дърветата. За всеки случай направи една обиколка над горичката, където останаха другарите му, а после се изви към полето, прелетя над рекичката и се плъзна над ливадите към уговореното място за среща. Дългите златни криле, които му бяха дали името, се къпеха в лъчите на залязващото слънце, снажното му тяло и гъвкавата опашка се виеха плавно при всеки размах, а в леко разтворената му уста, редовете остри зъби и пламъчетата в очите му се смесваха очакване на забавлението от битката и трезво осмисляне на всичко, което би могло да се обърка този път.

И както вече споменах, това е само началото на „Змейова битка“.

Уф! (втори дубъл)

Ааааха, отново тежък случай на Уф!. Според мен е заради четвъртъка. Така и не можах да ги разбера тия четвъртъци. И не стига това, ами понякога и преливат, че стигат чак до петък следобяд…

Та, значи, за днешното „уф!“ — колко заспал трябва да съм бил, че вместо едно елементарно chmod 644 blah.cfg да се опитам да направя chmod u+w blah.cfg — и всъщност да напиша chmod o=w blah.cfg, с което да докарам горкото файлче от 444 до 442 вместо до търсеното 644…

И ако имате усещането, че изобщо нямате представа за какво говоря, спокойно — на моменти ми се струва, че и аз самият съм така!

„Musica è…“

Как едно телефонно обаждане в четири следобяд може напълно да преобърне плановете за деня… Как един случайно изникнал билет може да просветли един иначе заспал и почти мрачен ден… Как една случайно подхвърлена покана може да събуди спомени от детството, от годините, когато още дори не бях започнал да харесвам рок-музиката…

Да, признавам, не знам италиански; да, не крия, не разбирам текстовете на повечето песни; да, може би не бяхме много близко до сцената; да, може би стадион Локомотив не е най-прекрасното място за изпълнение на естрадна музика, пък още повече и на открито; да, може би високите тонове можеха да се чуват и малко по-добре и да не променят толкова тембъра на трите китари…

…и какво от това?

Ерос Рамацоти излезе на сцената — и публиката започна да вика и ръкопляска. Ерос Рамацоти запя — и публиката — да, и аз — полудя. Не, не точно „полудя“ — може би доста по-добре би било да кажа, че на лицата на публиката се появи една огромна, обща усмивка, която не слезе чак до края на концерта.

Оказа се, че той е един от хората, които знаят как да докоснат публиката — било с пианото, било с електрическата китара, било с акустичната, било просто с гласа си… А всъщност тайната му като че ли е много проста — Ерос Рамацоти не просто много харесва това, което прави, а нещо повече — прави го, за да усмихне другите; прави го, за да донесе миг радост и спокойствие на поне един друг човек; прави го, за да дари щастие, без изобщо да му хрумва да иска нещо в замяна.

Имаше песни, които никога не бях чувал; имаше песни, които ми звучаха познато; имаше песни, на които припявах, без да имам изобщо представа какво точно пея — песни, за които никога изобщо не ми беше хрумвало, не се бях замислял изобщо, че е възможно някога да ги чуя на живо. Една от песните завърши с една съвсем простичка фраза — с две-три думи, които ми се иска да кажа и на него, и на Елена и Мария, които ме заведоха там… и на още няколко човека, по най-различни причини, различни за всеки от вас:

Grazie de existere!

Само това, което ти се иска да видиш…

A man only sees want he wants to see
When he's in his mind
Where he is that he wants to be
Living in a world where he's safe from reality
Won't you take a chance on this night
And follow me

Понякога с месеци ми се иска да кажа нещо, и накрая откривам, че някой вече го е казал толкова добре.