Кратки проблясъци на безумие

Мъгливите планини

В кажи-речи всеки от по-известните приказни, митологични или фентъзи цикли (а каква всъщност е разликата?) рано или късно се появява място, наречено „Мъгливите планини“. Е, вече втори ден става ясно, че Мъгливи планини си имаме и около София — и магията на мъглата се спуска досами града, обвива крайните квартали, потапя улиците в тишина, размива светлината на крайпътните огньове, разбужда бродещите сенки, разкрива един съвсем различен свят…

Странно е усещането в рамките на две-три секунди да осъзнаеш две забавни неща — първо, че този път няма навигатор, който да отвори вратата и да казва кога колата се приближава опасно до края на пътя, и почти веднага след това — че всъщност точно тези четири-пет километра ги познаваш толкова добре, че само по вида на пътя точно пред фаровете можеш да определиш точно колко далеч си от тревата…

„Да, сега вече знам!“

„Да, сега вече знам!“ — още една от най-опасните реплики на всички времена, нареждаща се веднага след „Ама всички правят така!“ и рамо до рамо с „Като идея е добро…“

Не, наистина — какво всъщност може да значи „Да, сега вече знам&ldquo?

„Да, сега вече знам — това беше грешка, никога повече няма да я повторя!“ Звучи добре, нали? Но в този момент вече обикновено белята е свършена и това е само плах опит за понасяне на по-малка част от отговорността. А дали „това“ наистина е било грешка? Дали е било само то? Дали, при съвсем малко по-различни обстоятелства, „това“ всъщност няма да е правилният път?

„Да, сега вече знам — веднъж да ми кажеш ми стига, няма нужда да повтаряш!“ Това като че ли най-често върви ръка за ръка с „да де, ясно е, че по принцип не се прави точно така, ама това сега е само за проба, само временно, само като за нас си — когато се наложи, знам как трябва да го направя!“… и навиците вече са изградени, действията са автоматизирани, и „когато се наложи“ ще има пак „никога повече няма да се повтори“ :)

„Да, сега вече знам истината — оттук нататък пътят ми е ясен!“ Ех, истината… ясната, простата, очевидната, единствената, непроменящата се истина… Истината, която може да бъде само една; истината, която е толкова ясна, че просто не е възможно да изглежда другояче от съседната гледна точка; истината, която, за да освети единствения ясен непроменим път, блясва толкова ярко, че изгаря очите — а нима имаш още нужда от тях, нима последният образ, останал в мозъка, не е достатъчен, за да те води напред и все напред по пътя — пък какво значение имат една-две зейнали пред теб ями?

Да, сега вече знам — ще гледам Night Songs още поне веднъж, а после и още поне веднъж, а после и още, и още… а слухове за „Камината“ изобщо не е моя работа да разпространявам ;)

Никакви rerolls!

Вчера сутринта (дааа, размеквам се — пак употребих „вчера“ в смисъла, в който повечето хора го употребяват — с „логическите“ денонощия, между два сънени периода, а не с матоматическите, спрямо астрономическото време и денонощие)… та вчера сутринта, след като животът ми беше поднесъл поредната изненада, от устата ми се изплъзна възклицанието „А не може ли за четири-пет неща от последната седмица да си поискам reroll?“

Все още не съм разбрал дали може или не :) Това, което разбрах, беше, че не искам.

Като се замисля, всяка от случките — нещо покрай работата, нещо покрай хобитата, нещо покрай колата, нещо, казано в разгорещен разговор, друго нещо покрай колата, друго нещо покрай хобитата, друго и трето неща, казани в разгорещен разговор — всяка от случките, за които в следващите часове или ден-два ми се е искало да поискам reroll (пък може би втория път няма да хвърля пет единици със седем зара), всяка такава случка, до една, след това повличаше след себе си голяма верига от други случки (и никоя от тези вериги още не е свършила), за някои от които изобщо не съм и смеел да се надявам. Ами… нека да си се случват тогава!

Да оставим настрана очевидното „няма смисъл да се ядосваш за нещо, което вече е отминало — не можеш да го промениш“; дори и без него, пак не изпитвам никаква нужда от rerolls. Някой беше казал, че един от основните принципи на Вселената е, че всичко, което е възможно да се случи, рано или късно се случвa; да, съгласен съм — и понякога се случва на нас, на мен, на теб, на него, на тях — и понякога води до учудени погледи, друг път до намусване, трети път до болка… а после се случва още нещо, и друго, и трето — и на следващия ден слънцето пак изгрява. („Не го пипай!“) Някой друг пък беше казал „Защо винаги нещо се случва? Не искам нищо да се случва!“ (цитирам по памет, макар че някой път може и да опресня спомена) — е, понякога пък, от време на време, ей така, за разнообразие, се случва и нещо хубаво — така че — нека си се случват всякаквищините!

И така — не, не искам никакви rerolls!

(е, какво, Асене, успях ли и аз да напиша един объркан пост? :) Тези, които ме познават, ще разпознаят просто поредната порция среднощни бълнувания и брътвежи… а другите да си мислят каквото си щат! :)

…where everybody knows your name…

Това, което започна с история с ток и без ток, завърши в Дивака… и май изненадани хора (поне като представители на доминиращия човешки вид) нямаше.

…and so it begins…

Имаме си крушка,
имаме фенерче,
нямаме си battery…

Е, добре де, колата си няма — но все пак вечерта започва интересно… да видим как ще продължи :)

Time — what is time?

[in English]

„Night-time sharpens, heightens each sensation…“

Нощем. Прибиране вкъщи. Мисли летят наляво и надясно. Спомени се надпреварват, избутват се един друг, смесват се в един нереален колаж от чувства. От време на време споменът за една или друга случка успява да изплува покрай всички останали и да се разпростре из цялото ми съзнание. „Добре, това кога се случи — вчера сутринта? Онзи ден, малко преди обяд?“… Объркан момент на подреждане и сравняване на други случки и преживявания. „Тази сутрин?! Не е възможно!“… Толкова много неща са се случили след това — може ли всичко това да се е събрало в един ден?…

Да, може. В един дълъг ден. За много големи стойности на „дълъг“

Мисля, че всички сме имали такива дни.

Но колко пъти в живота ви сте имали пет такива дни подред?…

Май днес беше първият „нормален“ ден след онези пет — и като че ли ми се иска и той да не беше.