Кратки проблясъци на безумие

Смях и спокойствие по Витоша

Ухаааа... аз докато се наканя да напиша нещо за неделя, то ще вземе да дойде следващата - та така :)

След разходката до Рилския манастир (макар и преди две седмици, все още ми се струва, като че ли е било ей-сега, вчера-днес, най-много онзи ден) бяхме твърдо решени да продължим с бягствата от София, поне през уикендите. Хриси се справи много добре - успя да забегне чак до Габрово, и все още не мож я мръдне човек оттам :) Е, въпрос на време е май :P

Пред останалите стоеше въпросът какво ще правим следващата събота/неделя. Вариантите всъщност не бяха толкова много, основно защото не сварихме да се организираме навреме за някоя по-сериозна разходка, включваща тръгване от София с кола, влак, автобус или нещо такова, та в крайна сметка с Ники, Катерина и Лина решихме, че ще повторим мррзелуването на полянка, но този път малко по-близко - на Витоша. В четвъртък, петък и събота се опитахме да заразим и още няколко души с идеята, и някои от тях като че ли дори показаха желание - след събирането за Николай Баровски в петък и концерта на Тортила Флет в събота бяхме останали с впечатление, че ще бъдем поне 8-9 души. В крайна сметка обаче в неделя, малко преди обяд, в центъра на Драгалевци се събрахме като че ли петима (я да видим... до толкова мога ли да броя... мда, на петима прилича) - Катерина, Лина, Ники, Спас и аз :)

И тогава се започна една... Навремето някой беше писал нещо и го беше озаглавил "Комедия от грешки" - а, нц, ще ме извиняваш, приятелю, но такова нещо не си можел и да сънуваш! :) То не беше не съвсем правилно преценено време, не съвсем правилно преценен товар, не съвсем правилно преценени хранителни запаси, не съвсем правилно премислени и извършени покупки на място (не, не в планината, още в Драгалевци), не съвсем правилно разчетено още време, екстраполации на информация от минали години върху сегашната, с които всички изразихме съгласие и изобщо не си направихме труда да проверим, не съвсем правилно преценен избор на табели, които да следваме (да, крайната точка като че ли беше същата, но ние не отивахме там... а точно пък това как звучи, изобщо не искам и да си помислям), не съвсем правилно преценен терен за фризби, не съвсем правилно преценени размери на бодлите в храстите, не съвсем идеални снимки - поне от мен - и всъщност прекрасни снимки от Лина, от Катерина и от Ники, не съвсем правилно преценен път за връщане (никой не разбра точно *как* слязохме толкова бързо до Драгалевския манастир, а нататък беше ясно)... абе сигурно, ако се замислим, можем петимата да изброим три или четири неща, които са били както трябва - и сигурно ще се окаже, че точно тези три или четири неща са развалили смеха и лудото удоволствие в един или друг момент :)

Мдааа... единственото, което мога да кажа, е "искам ощееееее! Искам пак!" :) Със същите хора, с хора, които тогава не бяха там... ама ще правим пак такива разходки с изхвърляне на всякакви мисли за всичко и просто наслаждаване на момента. И цитатче от едно любимо сборниче с поемки:

If people were cats,
   everyone would take a lot more pleasure
in just being here.

Ето това ми харесва най-много в тези забягвания - и ще ги правим пак! :)

Забавна събота

Е не е ли вече крайно време да опиша миналата събота... :)

Това беше особен ден - както повечето ми дни напоследък ;) Започна... ммм... не, не започна още през нощта, това със събирането в петък в Дървеното почти до никое време през нощта е съвсем друга тема. Съботата си започна точно с това, с което трябваше да започне... (и ако четете това на главната страница, сега е моментът да изберете "Още...")

Та съботата си започна точно с това, с което трябваше да започне: с едно пренасяне на известно количество книги, което отлагах вече почти половин година. За цялата тази история съм много благодарен и признателен на много хора - на Ива, Петя и Ели, които толкова време търпеливо ме чакаха да се наканя все пак да събера книгите; на Васил, който, покрай взимането на кашоните, с които ми услужи, се оказа първият от хората, с които прекарвам доста време напоследък, който беше подложен на това, на което подложих и други в същата събота; на Пейо, на когото май дължа и още нещо, което някоя вечер ще спретнем, за помощта при пренасянето, товаренето и разтоварването на самите кашони и сак с книги - а пък и впечатлението, което направи на Ели, Петя и Надя, когато, ухилен до уши, влетя в квартирата с репликата "Пенчев, днес ме гониха две патрулки!", беше... беше... а де :) Наистина неповторимо! :)

Та... събрахме книгите, помогнахме и на Петя и Надя в техния опит да съберат разни други неща, качихме ги до Драгалевци, Пейо се запозна с хора, с които като че ли хич не беше очаквал да се запознае точно тогава, а може би и изобщо :) Помотахме се още малко из града - през това време аз май не бях много общителен, защото повечето от мислите ми се въртяха около окончателното осъзнаване и приемане на идеята, че това местене на някакви си книги действително имаше и някак церемониален характер, поредната - на практика последната - стъпка от един изминат път, за добро или за лошо... После пък, след един фалстарт - леко неуспешен опит на Пейо да ме заведе да хапнем в едно явно забавно бистро без определено работно време, което точно тогава беше решило, че не работи - и след един малко по-успешен опит за похапване, настана време за музикалната част от деня :)

Събота, 17 юли - поредният концерт на Тортила Флет - и първият, на който се случи така, че Васил, Лина и Катерина успяха да дойдат :) Досега все си намираха някакви извинения и оправдания - е, този път не мина :P

За мен лично точно този концерт като че ли наистина мина под девиза "Everything is gonna be all right!" Предишните дни, предишната седмица, дори предишните седмици бяха изпълнени с куп събития, създали напрежение, нерви, колебания и емоции за куп хора, но към края на седмицата най-различни неща започнаха постепенно да си идват по местата в живота на всички. Е, още не всичко се е уталожило съвсем, но... има време :)

А самият концерт... какво още да кажа, според мен още първия път съм се опитал да опиша веселието и усмивките, които тяхната музика, тяхното настроение, тяхното изпълнение създава у мен, а май и у други хора :) Хм, току-що се улових, че май не съм писал повече за техните концерти, макар че снимки като че ли съм качвал от време на време: през май, през юни, пък макар и без да ги обявявам. А пък снимки има и от този концерт :) Е, този път имаше някои особености в изпълнението, но, ако си позволя да парафразирам един от коментарите на "зайците", които дойдоха за пръв път, след концерта - публиката създаде същото невероятно усещане и същото зареждане с енергия. Обичам ги тия хора - и едеотите от групата, и едеотите от публиката, и всички! :)

А зареждането с енергия си беше нужно - и за да се държим изобщо будни, и за пътуването из града след това (пак по странен маршрут: паметника Левски - Хаджи Димитър - Студентски град - Дървеница - Драгалевци, с две доста големи паузи), и за малкото билярд след това, и за разните весели и стряскащи преживявания по пътя, и за всякаквите разговори на всякакви теми... пък дори и за голямата разходка следващия ден, за която ще разкажа ей-сега :) Изобщо съботата беше един хубав, макар и мноооооого особен ден!

Ювиги!

Обновено: след консултация с Лина и Катерина дружно решихме, че на латиница името на групата би трябвало да се транскрибира по-скоро като 'Yuvigi', отколкото като 'Juvigi', както го бях направил първоначално, та ако сте изтеглили разни снимки и архиви преди, пробвайте пак :)

След разходката до Рилския манастир следва една много спокойна седмица, макар и все пак тук-там да има по нещо интересно. Срядата, например, беше интересен ден...

Започна още като интересна нощ - с няколко едновременни разговора на ICQ, всичките на странни, неподобаващи на времето на денонощието теми... Продължи с трескава окончателна подготовка за приключване на поредната фаза на проект в работата и трескава окончателна подготовка за изпита по Мрежова сигурност... Продължи със самия изпит по Мрежова сигурност, около който се случиха твърде много забавни и не толкова забавни неща - но не му е мястото тук да се спирам на тях :) След това денят - или вече вечерта? - продължи с разходка със Жоро Пенчев (не, това не е правописна грешка - името му наистина е някакъв вид междинна станция между това на Жоро Пенков и моето :) под проливен дъжд, последвана от по-спокойни от обикновено разговори на ИББ - и накрая това, за което всъщност съм започнал да пиша :)

Преди няколко седмици, на отпразнуването на петгодишнината на вестник "Софийски университет", водещите обявиха, че оттук нататък ще свирят "групи ювиги и групи балканджи"... Е, както се оказа, и ювиги имаше, и балканджи имаше, и смяна на инструменти имаше... и хубава музика имаше :) Вчера за пръв път обаче имах възможност да видя Ювиги на собствена сцена, няколко часа, отделени за тях - и си струваше, и още как!

Музиката им - те самите я определят като нещо като 'heavy progressive', а всъщност е... ами, хубава :) Малко по-тежка от това, което сме свикнали да чуваме от Балканджи, но все така купонджийска, все така увличаща, все така унасяща - макар и малко по-приканяща към диво подскачане и имитации на вентилатор ;) През почивката: "А сега да знаете какъв кавър ще ви направим!"... и хем бяхме предупредени, и пак успяха да ни изненадат!

А лично за мен поднесоха и още една-две изненади: изсвириха три кавъра на песни, които лично за мен са свързани с три ралични начала, три различни "първи пъти", три различни силни момента в живота ми. Както е писано, "прости им, Господи, те не знаят какво вършат!" - макар че в този случай изобщо няма нищо за прощаване - особено при положение, че ги изсвириха и изпяха толкова добре!

Ето и малко документален материал, макар че, както обикновено, това не може да се сравни с преживяването на живо! (Пачооооо, къде са снимките от твоя апарат? :) Хриси, и за теб се отнася! :))

(а да се чуди човек как така никой не ме е снимал, докато, като напълно откачен мррмот, се разхождах из Fans с две връзки на фотоапарати, увити около двете китки, два фотоапарата в двете ръце, и - явно в третата ръка - мобилен телефон, по който дори успях да говоря с Voland, който се опитваше да ме измъкне оттам - опит, напълно обречен на мизерен провал ;)

It's a beautiful life!

И отново в Рилския манастир

С Катерина и Хриси много отдавна планирахме някакво бягство от София, пък макар и само за един ден, но нещо все се случваше... Преди известно време Хриси дори опита да въвлече Йовко в конспирацията, и той като че ли не пририта много силно срещу тази идея.

Е, стига толкоз предистория - пък и вероятно от блога на Йовко вече знаете за какво става дума - тази събота се надигнахме по никое време (беше весело наистина, обикновено и през седмицата нямам навика да ставам в 6:20 :), събрахме се нейде из Студентски град, и съвсем, съвсем успешно избягахме към Рилския манастир и околностите му, пък макар и само за един ден! Аз не бях излизал от София от повече от два месеца и вече започваше да ми личи; Катерина май дори и по-отдавна... Тази разходка, тази почивка, това разпускане беше нужно на всички ни - и се получи прекрасно, незабравимо, почти идеално :)

(ако четете това на главната страница, изберете 'още от...' за... за... за още :)

Още по пътя към Студентски град си мислех дали пък наистина беше подходящо сутринта да се събудя със звучаща в главата ми "Моя цыганская" на Висоцки:

Где-то кони пляшут в такт,
Нехотя и плавно.
Вдоль дороги все не так,
А в конце - подавно.
И не церковь, и не кабак -
Ничего не свято!
Нет, ребята, все не так,
Все не так, ребята!

Е, прав съм бил - не беше съвсем пододящо :) Въпреки някои от изненадите, които денят ни поднесе, и черквата, и ресторантът бяха всичко, което очаквах от тях (всъщност аз май бях ходил там най-скоро, а някои от другите не бяха ходили изобщо); по пътя беше весело; в края на пътя имаше черква, ресторант и полянка, и всичко беше точно така, както трябваше да бъде!

Съвсем накратко ще спомена някои от изненадите, които направиха целия ден само още по-забавен:
- "XXL" в Студентски град има работно време от 7 сутринта, но нито в 7:30, нито към 8 и нещо беше отворил, та имахме случай да се отдадем на търсене на работещо кафене в Студентски град в 7:30 сутринта :)
- в Лесотехническия имало кандидатстудентски изпит, заради който разписанието на 280 беше леко нарушено, та в крайна сметка на Катерина й се наложило да спре собствените си родители на стоп, за да дойде до мястото на срещата; това като че ли не се случва всеки ден :P
- след бърза инвентаризация се оказа, че съвсем, съвсем замалко сме можели да се окажем с 50% повече фотоапарати, отколкото хора; Йовко обаче беше оставил един от своите, така че само аз бях с два, и все пак четирима души отидохме с пет фотоапарата - и всички влязоха в употреба!
- аз се опитах да приспя Йовко, като почти наслуки избрах доста унасяща музика от неговите класьори с дискове, само че той успя, преди съвсем да се унесе, да натисне няколко пъти бутона Next :)
- Перник... изненадваща табела още в началото на града, на която пише 'Дупница'; пропускаме я, аз съм убеден, че в края ще има още една отбивка - вместо нея, в края намираме табелка с надпис 'София', на която решаваме да *не* вярваме, връщаме се обратно до началото, правим един леко странен обратен завой и тръгваме по правилния път - след като решаваме отново да *не* повярваме на още една табела, която казва, че пътят, който в крайна сметка ни доведе до Дупница и Рила, всъщност е за София!
- купчина изненади с фотоапаратите, включително първото изпитание в полеви условия на моя Canon PowerShot A520 на възраст по-малко от денонощие - та купчина изненади: пълни карти, празни батерии, странно функциониращи светкавици, интересни решения за фокусиране и време на експозиция и какво ли още не... но в крайна сметка има достатъчно снимки, които почти стават за разглеждане :)
- е, в крайна сметка течният шоколад нямаше да е течен, ако не беше направен, за да тече, нали? :P
- така и не разбрах защо в музея на Рилския манастир решиха, че съм чужденец, придружаван от Катерина...
- така и не успях да си промуша фотоапарата между стената и решетките на един от прозорците... а може би това беше за добро!
- "Има два варианта: или полянката е близо до пътя и я избираме, или не е близо до пътя и не я виждаме!"
- един учудващо невъзмутим скакауец, който нямаше нищо против да се приближим на 20-30 сантиметра от него...
- нещо прелита покрай нас и започва да кръжи... "Ух, това пък какво е?" "Паяк?"
- правене на снимки от легнало - не, разплуто от удоволствие върху шалтетата - положение: лесно, удобно, приятно, и дори от време на време се получава някоя смислена снимка :)
- полянка... слънце... домашно приготвен кекс... шоколадови бонбони... почивка... не-мислене за нищо... не-грижи за нищо... няколко часа така, и накрая това не-мислене води до съвършено безсмислени действия, единственият резултат от които е заливане от истеричен смях и пълна неспособност да обясним какво всъщност е толкова смешно на тези, които не са го видели... е, добре де, не се и опитахме! :P

Незабравим ден... незабравими хора... незабравими преживявания... а ако сте имали търпение да прочетете всичко това, наградата ви са малко снимки, макар и неподбрани, необработени, сурови, просто така. За повече можете да погледнете връзките в блога на Йовко. Беше един прекрасен ден!

Властелинът на звездните пръстени

[на английски]

Открийте разликите:

"

Да, окото на Саурон. Открили са го, снимали са го - и е съвсем близо до нас, около Фомалхаут, не чак толкова неизвестна звезда.

Ха сега да ви видя колко спокойно ще спите след тази новина :)

Foo...

А някой ден трябва да започна да проявявам оригиналност в избора на имена за временни файлове :)

[roam@straylight ~]> ls foo.*
foo.c           foo.jpeg        foo.png         foo.sh          foo.xwd
foo.c.35.mach   foo.link        foo.ppm         foo.tar
foo.core        foo.pl          foo.s           foo.urls
[roam@straylight ~]>

Две сцени от лятото

Мрачна утрин, тежки сиви и черни облаци - и все пак лъч надежда.

Светъл летен ден, мррзелива котка, блажено безгрижие.

(както обикновено, ако някой се блъсне челно в опитите на галерията да пита кой е той и какво търси там, просто питайте :)

И пак за дъжда...

Дъждът знае кога да вали.

Валя онзи ден, вечерта, около Дървеното, около люлките, около масите, около чадърите, които уж пазеха масите, а всъщност представляваха хитроумни главоблъсканици със скрити дупки и улейчета за дъждовната вода, около столовете, които се оказаха не толкова трудни за разглабяне и тренировки на седене в дървена рамка, около и по Асен, когото бяхме убедили, че всъщност вече като че ли не вали, около и по Спас и неговите сандали, около и по пътя към Кривото, което и да е Криво...

Не валя вчера - вчера вечерта, когато разни весели хора се бяхме събрали да отпразнуваме един рожден ден и да вдъхнем радост и надежда преди едно заминаване за всъщност съвсем не толкова дълго време; да чуем Яна отново да пее, този път с акомпанимент от две китари, и да попеем с нея; да й дадем глътка веселие, глътка живот, която да й стигне за три месеца напред - три месеца, през които тя дори няма да бъде съвсем откъсната от всичките си приятели!

А валя днес. И продължава да вали. Вали в деня, който вече съвсем определено бях така или иначе писал дъждовен; в деня, който така или иначе щеше да ми донесе малко размишления вкъщи; в деня, когато така или иначе щях отново да се наслаждавам на вдъхновяващата игра на Роже Федерер; в деня, в който така или иначе щях да преровя дузина-две кашони с книги в търсене на една точно определена, без почти никаква надежда да я намеря... в деня, в който, съвсем невероятно и за мен, и за семейството ми, я намерих, и скоро може би ще й помогна да донесе още няколко мига чисто, неподправено веселие и смях, а и малко хубави и нежни мисли, на хора, които напоследък имат нужда от тези неща... Вали, и ромонът на дъждовните капки върху стряхата, върху листата, в поточето, е прекрасен партньор в подрънкването ми на всякакви стари песнички или просто на последователности от два-три тона, ей-така... Вали в края на деня - или в края на поредицата от два-три дни, които донесоха толкова много неочаквани усещания и емоции на толкова много хора...

Дъждът знае кога да вали.

Монетата

Монетата живее в джоба
на ризата или на фланелката.
Тя не знае защо е там.

Не знае защо понякога
една ръка докосва джоба,
за да се увери, че тя е там.

Не знае защо друг път
ръката я стиска през плата,
за да се увери, че не сънува.

А рядко ръката я вади,
очите гледат гравюрите
и играта на светлината.

Монетата се пази от света
с прозрачна, твърда черупка -
гледай, но не докосвай.

На всяка стъпка се чува звън;
монетата ли свири по черупката
или черупката - по монетата?

На концерта на легендите
монетата би подскачала във възторг,
но бе преместена в таен, тих джоб.

След това, още в притихналата зала,
тя се върна на мястото си -
в джоба, до сърцето.

Още в първия миг
монетата попадна в този джоб -
оттогава сърцето бие до нея.

Случайност или символ?
Подарък във вихъра на момента.
"Съединението прави силата".

Случайност или съдба?
Небрежен, импулсивен дар,
превърнал се в опора.

Монетата живее в джоба.
И аз не знам защо е там,
но така трябва да бъде.

27.06.2005

[за разлика от останалата част от съдържанието на този блог, този текст е публикуван под защитата на Creative Commons лиценз с признание, без комерсиална употреба и със споделяне на споделеното; за повече информация - Open Culture или ]

July Morning

[in English]

Тази година, този път посрещнах изгрева - за пръв път от доста години насам.

Всъщност нямах намерение да го правя, не мислех, че ще успея, че ще издържа, че ще искам - но нещата някак се наредиха така, че след Dr. Strangelove, след огън и лед, след поредната няколкочасова заигравка с Axis, след като се прибрах и вместо да заспя, пак се зачетох - "Изпепеленият град" все пак се оказа на нивото, което очаквах от Лари Нивън и Джери Пурнел, въпреки не много обещаващото начало... в един момент се сепнах, протегнах ръка, изгасих лампата, видях, че виждам достатъчно добре и без нея, станах, разтворих завесите, загледах се в розовите пръсти на зората, докоснали облаците над притихналия град - и запях...

At the sound of the first birds singing,
I was leaving for home
With the storm and the night behind me
And a road of my own

Напоследък много често чувам "the sound of the first birds singing", макар че обикновено все пак в този момент съм си у дома - или поне физически се намирам в границите на официалното ми местообиталище. А в един разговор на една разходка преди две седмици, която също завърши под светлината на утрото, макар и без птички, а липите в онзи спокоен софийски квартал още не бяха съвсем разцъфтели, се случи и нещо друго - като че ли започнах да осъзнавам, да приемам, да признавам пред самия себе си, че вече съм намерил и своя път - или поне съм стъпил върху него, тръгнал по него, все още без много ясна идея не просто къде ще ме отведе, а дори къде по принцип този път е водил други преди мен. Но ако знаехме всичко в този живот, нямаше ли той да бъде толкова неописуемо скучен?