Кратки проблясъци на безумие

July Morning

[in English]

Тази година, този път посрещнах изгрева - за пръв път от доста години насам.

Всъщност нямах намерение да го правя, не мислех, че ще успея, че ще издържа, че ще искам - но нещата някак се наредиха така, че след Dr. Strangelove, след огън и лед, след поредната няколкочасова заигравка с Axis, след като се прибрах и вместо да заспя, пак се зачетох - "Изпепеленият град" все пак се оказа на нивото, което очаквах от Лари Нивън и Джери Пурнел, въпреки не много обещаващото начало... в един момент се сепнах, протегнах ръка, изгасих лампата, видях, че виждам достатъчно добре и без нея, станах, разтворих завесите, загледах се в розовите пръсти на зората, докоснали облаците над притихналия град - и запях...

At the sound of the first birds singing,
I was leaving for home
With the storm and the night behind me
And a road of my own

Напоследък много често чувам "the sound of the first birds singing", макар че обикновено все пак в този момент съм си у дома - или поне физически се намирам в границите на официалното ми местообиталище. А в един разговор на една разходка преди две седмици, която също завърши под светлината на утрото, макар и без птички, а липите в онзи спокоен софийски квартал още не бяха съвсем разцъфтели, се случи и нещо друго - като че ли започнах да осъзнавам, да приемам, да признавам пред самия себе си, че вече съм намерил и своя път - или поне съм стъпил върху него, тръгнал по него, все още без много ясна идея не просто къде ще ме отведе, а дори къде по принцип този път е водил други преди мен. Но ако знаехме всичко в този живот, нямаше ли той да бъде толкова неописуемо скучен?