June 30, 2005
Огън...
Огън. Блясък. Ревове. Гръм и трясък. Внезапен възторг. Внезапна ярост. Импулсивни, първосигнални реакции. Живот на втора космическа.
Горе-долу така усещам миналата седмица, от понеделник до неделя - като едно цяло, един изблик на лудост, поредица от заслепяващи и оглушаващи взривове на емоции, толкова близки по време, че се сливат в един-единствен ярък плам, след който не ми остава нищо друго, освен да се просна на земята - или в някоя беседка, или на някой гранитен блок - за да си поема дъх, и да остана така. И тези, които ме познават, може би ще останат много учудени, че този път съм склонен да приема "човешкото" определение за начало и край на деня - от събуждане до падане обратно в леглото, а не, както обикновено, досадно и педантично да настоявам на астрономическите дефиниции. Не, миналата седмица смятам да я започна *след* събуждането си в понеделник, без да се спирам на предишната неделя, която май повече от един човек ще си спомня като една от най-кървавите недели в последно време, за различни хора по поне 3-4 различни начина... но това е друга тема, която няма да бъде излишно развивана тук.
(ако четете това на главната страница, сега е моментът да видите какво се крие зад "Още от...")
Хмм... и както съм казвал неведнъж, аз не си водя дневник - или както самият блог би перефразирал една (вече) сравнително стара песничка, "аз не съм дневник - и никога няма да бъда!" :) Не се подлъгвайте от формата на това, което следва - просто съдържанието се оказа сравнително лесно делимо на скучните традиционни представи за дни... което изобщо не му пречи за мен самия да се слива в един-единствен пламтящ спомен.
20 юни: Поредната сбъдната мечта...
...но за това вече писах.
21 юни: Има меч... и не го е страх да го използва!
След концерта на Megadeth минахме замалко през "Дон Домат", за да отбележим още едно светло събитие - двама души, двама Асеновци, родени на една и съща дата - 20 юни! Малко, кратко, спокойно, весело - с едно-единствено изключение, едно мое донякъде забавно, донякъде самоубийствено гафче, което те бързо простиха... май :)
Нооооо... това не е всичко! Като ще е гарга, да е рошава... като ще е вълк, да е рунтав... като ще е рожден ден, да е купон! И на следващия ден, на двадесет и първи, бидохме събрани в една позната градинка около една позната беседка в Борисовата градина, за да отбележим събитието така, че наистина да го запомним. Странна сбирщина беше - имаше хора, имаше компютърджии, имаше мррмоти, имаше крокодили - общо-взето взривоопасна смес, но с помощта на подходящи количества бира и една почти случайно оказала се там китара бедствията бяха избегнати.
Всъщност атмосферата беше съвсем подходяща - имаше пиво, имаше бардове с китари, имаше рицари... или поне от един момент нататък си пролича, че има рицари, след като Асен с подобаваща церемония разопакова подаръка си - и се оказа достатъчно милостив, за да не накаже нито прекия вестоносец (в случая като че ли беше по-скоро вестоноска), нито случайно оказалите се там невинни пеони с новопридобития си меч. Да му е честит!
За любопитните, за тези, които не бяха там, за тези, които бяха там - ето малко снимки от мен (заедно с едно кратко клипче по самото връчване), а ето и допълнително малко снимки и от Катерина.
22 юни: "Трябва да мога да бъда това, което искам да бъда!"
Искам да мога да бъда това, което трябва да бъда!
Трябва да мога да бъда това, което искам да бъда!
А като си помисля, че в Кривото ми беше докривяло и ми се беше доспало и ми се струваше, че съм болен дотолкова, че съвсем сериозно ми мина през ум идеята да се прибера вкъщи, вместо да се покажа истински инат пред едно диво и рогато еленче... Добре, че безумието надделя и реших, че може би малко съвсем безразсъдно и диво лудеене под звуците на прекалено шумна музика, без мислене, без спирачки, без странични ефекти, ще бъде точно това, което да ме събуди - и се оказа точно така!
Концертът - не, не знам дали това трябва наистина да бъде наречено концерт - по-скоро изпълнението на живо, на което присъствах, най-вероятно няма да хареса на почти никой от тези, които четат това; на почти никой от познатите ми. Със сигурност няма да хареса на повечето, има някои, за които се съмнявам - но за мен беше един прекрасен катарзис. Още една червена точка за който там си знае - каква ти червена точка, то цяло червено петно в стил Юпитер/Зевс се заформи! :)
23 юни: "Are you going crazy now?"
Очакване. До последния момент - невярващо очакване.
Излитане от работа. Несъзнателно водене на статистика за броя на хората в съседни коли, които стискат същите черни билети. Съвсем очаквано задръстване. Съвсем неочакван полицейски кордон. Последната миля - пеша. Бира и солети на шарена сянка под светофара. Изпушило такси. Нервно-яростни опити да бъде взето на абордаж някое от прелитащите други - все заети. Немислимо мил и дружелюбен шофьор. Пристигане!
Врязване в тълпата. На всеки две крачки - по двама познати. В един момент спираме да се учудваме на хората, на които попадаме. Sheky & The Bloody Boys "слушаме" от разстояние - в тълпата пред входа на стадиона. Честно казано, не съжалявам за това.
Учудващо лесно влизане. Учудващо лесно преминаване през охраната. Вече започвам да приемам за нормално това, че виждам Cavy на входа, през който влизам :)
Ахат. Огнени души. Дървото. Черната овца. Защо ли Звезди си мисли, че някой го чува, като пее - че то ние пеем толкова по-силно от него :)
Я да видим сега кой е дошъл... Изнасят на сцената закачалка със шест китари. Излиза един жизнерадостен свирец, който успява да разсмее публиката и да я накара да реагира - къде с подканящите си жестове, къде просто с вида си на весел дъблински бомбаджия... А малко след това аз за пореден път зачерквам нещо от списъка, който вече не е "неща, които не мисля, че някога изобщо ще видя", а е "няма ли да е прекрасно да видя и това... я да видим как да го организираме!" Black Label Society. Зак Уайлд. Певец. Китарист. Виртуоз. Водач на групата (повечето хора забравят това). Ако някой беше казал, че по технически или каквито и да било други причини останалата част от концерта се отлага примерно за следващия ден, пак щях да си тръгна щастлив.
Пауза. Почивка. Разкършване на кръстове, рамене и всякакви кости и мускули - в този момент все още само такива, за които си знаем, че ги имаме - другото ще дойде по-късно. Бира? Тц, няма да можем да се намерим после. За смях и на кокошките - размяна на SMS-и: "вдъхнових се - стигнах почти най-отпред". Тогава още не осъзнах какво значи това... а ние си останахме на прилично разстояние от сцената.
Обръщане назад - "доколкото виждам, все е пълно". Подскок - "да, целият терен е пълен!"
.............
Вик през високоговорителите - "Are you there? I can't hear you!"
Рев от стадиона.
Светлините започват ту да гаснат, ту да мигат.
"I still can't hear you!"
Рев от стадиона.
И започнаха да излизат.
Ози.
И Тони Айоми!
.......................
Да, знам, че вероятно сте стигнали дотук с идеята да прочетете какво ще напиша за самия концерт. Ще трябва да ви разочаровам - нищо от това, което изпитах, не мога да предам с думи. Нищо.
Е, добре де... ако сте съгласни на бледа имитация, на сива сянка, на двойно, че да не е и тройно отражение на чувствата и преживяното - ето един-два отблясъка.
...................
Акорд... какъв ти акорд! Звук... втори... трети... ритъм... подскок... отмятане на глава... подскок... оглеждане - всички хора на стадиона скачат. Ръка на рамото ми. Друга ръка на другото рамо. Бърз поглед наляво, бърз поглед надясно - двама младежи, доста по-малки и на ръст, мълчаливо молят за опора и трамплин; иска ли питане!
....................
Звуци. Акорди. Музика. Сола - до болка познати сола - унасящи сола - ръка в небето, затворени очи, завеяно носене в ритъма - и като мълния проблясва мисълта "Какво правиш бе! Това със завеяното носене в ритъма си го правил колко години вече - сега Тони Айоми свири това пред теб, можеш да го видиш!" Ръка в небето, отворени очи, завеяно носене в ритъма, погледът - прикован в Китариста.
.....................
А някои хора в този момент са го гледали от няма и три метра разстояние!
.....................
"Are you going crazy now?"
Рев от стадиона.
.....................
Да, на теория биха могли да свирят повече. НЕ, НЕ МОЖЕХА да изсвирят всички убийствени парчета от 30-годишно творчество за една вечер!
.....................
Е, ако го кажа пак това за списъка, сигурно ще ми е за първи път :P
.....................
Слязоха от сцената. За изпращане на хората, които не искахме - не, не че не искахме - не можехме веднага да си тръгнем от стадиона - запис на още една добре позната песен. Въздишка. Замисляне. Как се оказва... как се случва... какво се случва... как изведнъж се оказва така, че през последните няколко месеца толкова много хора изживяваме промени - и не дребни промени, а промени в начина на живот като цяло, промени в начина, по който гледаме на живота, промени в начина, по който животът ни гледа...
Разходка през тихия град - а в душите няма как да е тихо. Чак до Малките пет кьошета се виждаха ясно малки и не толкова малки групички хора, за които нямаше и капка съмнение откъде идват.
И на всичкото отгоре това не беше краят на вечерта - и май за всички, които се разпаднахме на мънички групички, тя е продължила уж спокойно, но не съвсем... уж обичайно, но не съвсем... уж нормално, но съвсем не... и си имаше своите ярки проблясъци на лудост.
25 юни: С въздишка продължаваме напред
Сън до никое време. Тих семеен обяд. Още малко почивка. Тръгване към изборния пункт - и в последния момент осъзнах, че след минаването оттам няма да се върна веднага вкъщи; в последния момент грабнах дрехите и книгата.
Добре, поне малко трябва да кажа и за това, което се случи на този ден в България. Няма какво да се залъгваме - подозирахме, че ще стане така. Таяхме надежди за чудо, за осъзнаване, за... и аз не знам за какво. Е, може да звучи странно, но това, което се случи, беше най-доброто, което можеше да се случи. Не казвам, че е много добро; не казвам, че е добро изобщо; казвам просто, че беше най-добрият от вариантите, които действително бяха вероятни Въздъхвам, поклащам глава и продължавам напред.
Както направих и точно тогава - минах през училището в Драгалевци, въздъхнах, скочих в маршрутката и тръгнах към Студентски град. Имах нужда от смяна на обстановката. Имах нужда от това около мен никой да не говори за изборите. Мислех си, че имам нужда от нещо, за което изпратих три SMS-а с покани - и трите бяха отклонени съвсем учтиво, със съвсем уважителни причини - и всъщност така се получи по-добре.
Зад МЕИ-то (добре де, зад Техническия университет) има ливадка. В нея има пътеки. Между пътеките - местенце, където има много повече пеперуди, отколкото хора, много повече цветя, отколкото пеперуди, и много повече комари, отколкото цветя. Излегнах се на тревата, отворих бутилчицата Nestea и пакетчето солети, разгърнах поредната книга с повести на братя Стругацки...
След три часа се сепнах - май съм гладен :)
Разходка до Зимния дворец, хапване в добре познато старо заведение - сам, но не самотен. А дори не и сам - хапването завърши с непринуден разговор над биричките; Хриси, и на мен ми липсваше напоследък!
26 юни: Lazyin' on a sunny afternoon - reprise
Една от много малкото недели в последните месеци, когато нямам повод със събуждането да запея Sunday Bloody Sunday. И не защото, както предположиха някои хора, съм си пял Sabbath Bloody Sabbath :) Съвсем не...
Събудих се с мисълта за друга песен, и минути след това тя вече звучеше около мен...
And I love to live so pleasantly,
Live this life of luxury -
Lazyin' on a sunny afternoon...
In the summertime...
In the summertime...
Мррррррррзеливо протягане, мрррррррзелив обяд, мррррррррзеливо мрррррзелуване още два-три часа... мрррррррзелив разговор, отсреща - мрррррррзелива реплика "и сега ми се пие бира... и сега ЩЕ пия бира!", "къде, с кого?", "ами засега няма с кого"... и мрррррзелът беше почти дотам :) Излитане от къщи, събиране на разни еленчета, бира и разговори за живота, котките и всичко останало в Иван Вазов, разходка из града, бира и разговори за живота, котките и всичко останало в О! Шипка, където вече ни чакаха Хриси, Люси и Бобсън, а съвсем скоро след това дойде и Васил. Той пък да вземе да донесе лоши новини за Булгара и за това, че концерт няма да има... е, какво пък, изчакахме и Пейо, станахме и започнахме да се лутаме като мухи без глави, да мислим къде ще сядаме пак :) След като вече се бяхме спрели на Дървеното, по средата на пътя натам Бобсън изведнъж се сети, че там - не, не точно ни чакат, но... но физиономията на лицето на Лина, когато ни видя да се носим като народна песен и да обкръжаваме тяхната маса, си беше наистина безценна :)
Оттам нататък - мрррррзелива бира в Дървеното, мрррррзелива заигравка на една чирачка-тя-си-знае-в-какво с двама сервитьори, мррррзеливи разговори за всичко, което може да ни хрумне, барабанене по масата, предложения за по-ефективно барабанене, изказвания на Ники по повод "вас, СМГейците" и навика да въртим я химикалка, я нещо по-опасно между пръстите, който явно си се просмуква от стените на училището... мрррррзеливо заговаряне по талафона, което в един момент ми донесе странни погледи с продължителността си... мррррзеливо ставане и понасяне към езерцето с лилиите... и като че ли тук вече продължилият цяла седмица огнен взрив някак неусетно се преля в нещо друго.
Публикувано от roam в June 30, 2005 11:59 PMhttp://extelligence.ringlet.net/cgi-bin/mt/mt-tb.cgi/281
