June 29, 2006
Да яздиш с конницата на Дявола
(ще се наложи да извините ужасния ми опит за превод… и, да, оказа се, че думата „harlequin“ всъщност произлиза от звучното „hellequin“ — страховитата конница на Дявола)
— И сега — премина той на ужасен латински — в името на Отца, и Сина, и Светаго Духа, опрощавам греховете ти. — Той се прекръсти. — Не пропилявай живота си, Том.
— Мисля, че вече съм го направил, отче.
— Просто си още млад. Така изглеждат нещата тогава. Когато си млад, в живота няма нищо освен радост и отчаяние. — Той помогна на Томас да се изправи. — Не си увиснал на някоя бесилка, нали? Ти си жив, Том, и има още много живот в теб. — Той се усмихна. — Имам чувството, че ще се срещнем отново.
Мммне, нямам някой определен човек предвид с това — или, добре де, като че ли се сетих за няколко души, когато го прочетох — включително и за себе си. А този откъс беше едва в средата на първата част на Harlequin — първата книга от трилогията Grail Quest на Бърнард Корнуел. Останалото от Harlequin (вече почти привърших втората част) обещава да е също толкова добро и също толкова пълно със запомнящи се пасажи.
June 26, 2006
И отново…
So I handed him my bottle,
He drank down my last swallow
Then he bummed a cigarette
And asked me for a light
And the night got deathly quiet,
His face lost all expression,
He said, „If you're going to play the game, boy,
You've got to learn to play it right…“
Но за това май вече съм писал…
June 23, 2006
Music for the masses
But I promise you, my judge and jurors,
My intentions couldn't have been purer —
My case is easy to see…
…………
We're flying high
We're watching the world pass us by
Never want to come down
Never want to put my feet back down
On the ground
…………
Не изсвириха „Somebody“ — и точно онази вечер това всъщност беше много добре… макар че аз все още си тая надеждата, че някой ден ще я чуя в изпълнение на живо.
Не изсвириха и „Nothing“ — а тя можеше да бъде точно на място.
…………
Да, може би това не е точно каквото очавахте да видите… но това е всичко, което ще напиша за този концерт, тези изпълнения, тези преживявания. И отново, както обикновено, не беше само музиката — и отново, както обикновено, не бяха само игричките, които Съдбата си играе с всички нас — и отново, както обикновено, не беше само усещането, че понякога всичко се случва наведнъж…
А в края на краищата:
Words are very unnecessary,
They can only do harm…
……………………
И все пак — нещо като послепис. Преди някой да се е зачудил за подбора на песните — да, подборът на песните си е мой… не, няма да казвам, че няма нищо общо с нечии други, но общото ще бъде само вечерта, усещането, състоянието, преживяването. Подборът на песните — и по-голямата част от думите около тях — бяха съвсем избистрени още същата вечер, когато се прибрах вкъщи, но ги спря изтощението — за щастие, все пак отчасти физическо — седем часа правостоене са си седем часа правостоене, каквото и друго да се случва по това време.
June 13, 2006
Тихата…
— Но тогава не безпокоиш ли духа й ти самият?
— Мислиш ли, че нечия любов може да безпокои някого. Не обсебваща и изискваща страст, а тихата любов на този, който винаги е до теб. Който не ти пречи и не ти досажда.
Не, думите не са мои — макар че, когато ги прочетох преди два дни, си легнаха точно на мястото в душата ми. Писал го е Асен, в шестата част на Гласът на Планината. И както е казал Антоан дьо Сент-Екзюпери, съвършенство се постига не когато няма какво повече да добавиш, а когато няма какво повече да премахнеш, когато няма нищо излишно.
Но… ако още не сте попадали на това, не започвайте от шестата част — започнете си от началото на Гласът на Планината… или може би от Таласъми в мрака? Или… всъщност, откъдето си решите.
June 12, 2006
„Мррррррр“ — това звучи гордо!
Така де, друго си е котешкият род! :)
7-килограмова котка нападна кафява мечка, опитала се да мине през градината на стопаните й в западните покрайнини на Милфорд (Ню Джърси), съобщи АП.
Жак — рижата петниста котка на семейство Дикей, не позволява на никой да допари до територията й. Щом видяла кафявата мечка, тя се хвърлила с диво мяукане да драска и хапе натрапника.
Уплашено, дивото животно побягнало и, за да се спаси от страшния звяр, се качило на най-близкото дърво.
Следващият път, когато чуете измрррркване, няма ли да ви прозвучи по малко по-различен начин? :)
June 09, 2006
Equilibrium
Чакай! Чакай! Погледни ме. Погледни ме. Аз съм живот. Аз живея… Аз, аз дишам… Аз чувствам.
Само едно нещо ще кажа за този филм. След надписите накрая, когато Велин въздъхна тежко и стана, моят коментар — през почти стиснати зъби — беше нещо като:
Сега ще се насиля да стана. Да, ще стана — защото досега съм се чувствал така само веднъж през живота си. Когато гледах Blade Runner. Да, режисьорската версия, разбира се. Тогава не станах — взех дистанционното, казах си, че ще изгледам само една-две сцени пак — и след час-два установих, че съм си изгледал целия филм. Този път… този път ще се насиля да стана.
Станах. Велин се изсмя.
И в случай, че се чудите — не, неговият смях не разсея атмосферата и усещането.
June 08, 2006
Цветовете на живота
Пролетна вечер, здрач… хм… всъщност днес май стават точно два месеца оттогава… Стоях си на една трамвайна спирка в центъра на София, облегнат на оградата, и си дочитах System of the World (май вече съм споменавал Бароковия цикъл на Нийл Стивънсън — дори като че ли повече от веднъж), а трамваят упорито не идваше — което ме устройваше прекрасно.
Изведнъж от подлеза се вдигна врява и нагоре по стълбите излетя група деца, които се смееха, блъскаха, мусеха… изобщо, занимаваха се с всичко, с което една весела група деца може да се занимава на една трамвайна спирка. Едно от тях ме погледна, през лицето му премина сянка, и после то се върна към гълчавата… а аз се замислих…
Не мога да опиша какво се случи в мига, в който онази ледена вълна обгърна нерешителния ми ум. Връз мен се спусна мрак, бездиханен и ужасен, който ме завъртя и унесе, накара ме да се удавя в стари спомени от бъдещите дни. Аз се почувствах толкова нищожен, забравих, че реално съществувам и се оставих в ръцете на Онова, затворено в камъка с цвят на нощ… [0]
Замислих се — втори ден подред по най-различни причини (основно свързани с един пропуснат карнавал) носех черно вместо обичайното синьо. Замислих се — колко е лесно всъщност — една нищожна промяна в облеклото, една дребна промяна в изражението, една нищо и никаква промяна в стойката — колко е лесно всъщност да започнеш да изглеждаш „B.A.D.“ — каквото и да значи това — Black Angel of… Death? Destruction? Disorder?… Despair? Disillusionment? Disarray? Derangement? Delirium?… (дали пък Нийл Геймън е бил първият, който, в именуването на the Major Arcana of the Endless, е забелязал колко много подобни понятия се изразяват с думи, започващи с D?)
Да започнеш да изглеждаш „B.A.D.“ — това е само първата стъпка. И също толкова лесно е и да продължиш нататък — да направиш крачка назад, да се затвориш, да потънеш в сенките, да прекъснеш контактите със света, да прекъснеш контактите на света с теб, да оставиш светът да се оправя както може без теб, да се оправяш както можеш без него… или поне да се заблудиш, че можете да се оправяте един без друг…
Да, лесно е — много е лесно да потънеш в сенките, да се откъснеш от познатите си, „за теб гората [да] замлъкне, вятърът [да] те забрави“[1]… лесно е, всеки може да го направи за един миг… а защо? Защо трябва да го правиш? Има ли смисъл, има ли полза, ще се оправят ли нещата наистина? Ще те забравят ли приятелите ти, ще продължат ли по същия начин без теб? Или това е просто една много удобна заблуда?
No regrets
If you just forget
If a memory is lenient
You can find it most convenient
So you let it fade
Till it's very vague
Just a silhouette of shadows
But the shadows are still lingering… [2]
И тук бих могъл да се разпростра надълго и нашироко, да излагам всякакви аргументи за и против… но не искам. Просто ще кажа, че на следващия ден отново облякох синьото, защото, не, не винаги има смисъл да потънеш в сенките — и, както е казал Николай Теллалов, „Зная обаче едно — воденичен камък е ужасно твърдо нещо и от личен опит ви съветвам да не си биете главите… та дори когато искате с това да затъмните по-страшна болка.“
[0] Аз харесвам H. P. Lovecraft… Ти харесваш H. P. Lovecraft… Мирослав Пенков харесва H. P. Lovecraft… Всички харесваме H. P. Lovecraft…
[1] Да, Балканджи всъщност пеят „ще“ вместо „да“.
[2] А Savatage също ще трябва да ме извинят, че ги цитирам извън контекст…
