Кратки проблясъци на безумие

"И да запеем песничката стара..."

"...в която се разказва - ако свеждаш глава,
не можеш да огледаш хубаво света!
Животът ти е кратък, не поглеждай назад -
вдигни очи и смело погледни света!"

Тази хубава старичка песен си припомням като поздрав - поздрав за хора, които наистина го заслужават. За теб, която ме убеди да не вярвам в случайности - и в невероятната поредица случайности и съвпадения, които изобщо доведоха до една среща и едно запознанство. За теб, който упорито държеше ръката си протегната към мен, докато аз най-накрая не я поех за помощ и опора, и който след това скромно каза "а, следващия път ще го направиш ти, когато имам нужда". За теб, която ми напомни, че понякога не е нужно да отговориш с възторг или дори с усмивка - важното е изобщо да отговориш. За теб, която се хвърля с еднакво желание и ентусиазъм в събирането на много хора за големи, дългосрочни цели, и събирането на шепа хора за спокойно четене в компания, без да очакваш никаква отплата освен една-две благодарни топли усмивки. За теб, който стопли една вечер, като ми изрецитира стихове, без да знаеш колко любими стихове си уцелил. За теб, която някой ден ще се наспи - сигурно в деня, в който аз се наям. За теб, който осветли слънчевата вечер с рошавия разказ за спектъра - и не само с този разказ, и не само тази вечер. За всички останали.

И, разбира се, точно тази хубава песен си припомням и за Николай Баровски.