Кратки проблясъци на безумие

Времето и звездите

Бавно, полека изплувам от покоя на съня — странно, без сънища. Усещам утринната роса върху лицето си. Вслушвам се в тишината — но не празната, мъртва тишина на заобикалящите стени, а живата, преливаща от всякакви тихи звуци тишина на гората. Усещам върху лицето си топлината на утринното слънце в хладния планински въздух. Сред смесилите се аромати на зеленината все още различавам последните издихания на изтлелия преди час-два огън.

Поемам си дъх и бавно отварям очи.

Зениците ми поглъщат лъчите на едва-едва надигналото се над отсрещния склон слънце. Пред мен, опрени на съвсем скоро издигнат дървен навес, са изправени щит и брадва. До навеса е огнището, а покрай него са подредени дървените съдини и роговете, от които още полъхва ароматът на ягодовото вино. Зад него в земята е забит кол, а върху него блестят един лек шлем и дълъг меч в здрава ножница.

Завъртам леко глава, погледът ми се плъзва по палатките, раниците, снаряжението, музикалните инструменти, и накрая се спира върху едно черно наметало. Дълго черно наметало, с което някой се е загърнал. Някой, който още спи — на две крачки от мен, на съседното шалте, до угасналия огън, до храстите. Дълго черно наметало, с което се е загърнал върколакът-вещер, който ме доведе в този лагер.

Поемам дълбоко дъх, още веднъж изпълвам дробовете си с опияняващия планински въздух, отмятам вълненото одеяло и бавно се надигам. Повдигам глава, поглеждам слънцето и по лицето ми се разлива усмивка.

Фигурата под черното наметало се размърдва, отваря очи и ме поглежда въпросително. Аз му кимвам — време е.

Малко по-късно двамата тихо напускаме спящия лагер — два-три часа преди това, под светлината на звездите, някоя от които току се откъсне и се втурне стремглаво към хоризонта, сме казали лека нощ и довиждане на воините, които остават. Бавно, полека се спускаме по вече познатата пътека през поляните и гората — и в същото време съвсем не толкова познатата пътека, защото и двамата за пръв път я виждаме на дневна светлина, за пръв път виждаме преливащите се зелени багри на планинския склон отсреща, за пръв път разбираме, че последната горичка, която прекосяваме, всъщност е брезова — макар че това е четвъртото преминаване на кервана ни оттук.

И двамата си спомняме предишното си спускане, първото си спускане по този път, когато не бяхме сами. И двамата си спомняме тихата усмивка на самодивата, която този път бе оставила ножовете си вкъщи и танцуваше боса надолу по склона, с роклята, покрита от топлото наметало; пред нея — рицарят, придържащ ръката й; над рамото й — фенерът, който осветява пътя й, в ръката на пеещия монах; най-отпред — стражникът в пълно снаряжение; най-отзад — мълчаливият пътуващ книжник…

На дневна светлина, и когато сме само двамата, всичко изглежда малко различно — може би малко по-малко романтично — но все така тихо, все така спокойно, все така приказно.

Още няколко крачки — и намираме машината на времето точно там, където сме я оставили предишната нощ, под звездите. Споглеждаме се, този път без думи, но знам, че и той си спомня думите си от предишното ни идване тук — и отново сме изминали тези осемстотин години, и отново може би не за последен път.

…………

И всичко това нямаше да е възможно без толкова много хора. Нямаше да е възможно без Асен, който търпеливо изтрая двете ми двучасови закъснения, без да каже и дума, и след това ми показа пътя. Нямаше да е възможно без Калин, Сашо, Миро, Венци, Манол, Иво, Никита и всички други, които, без да се замислят дори, ни приеха край огъня си и споделиха с нас хляба, виното, песните и историите си. Нямаше да е възможно без Цвети, която, без да знае, направи нещо, което очаквах от месеци — помогна на возилото на кервана най-накрая да намери името си — името, което трябваше да дойде само, трябваше да дойде естествено, трябваше да бъде извоювано — и така и стана. Нямаше да е възможно и без още хора, които изпридат около мен тази приказка, и не спират, дори и когато аз не винаги успявам да втъка някоя нишка в техните собствени приказки.

За времето!