Кратки проблясъци на безумие

Шегите на Съдбата

За едно същество, което от време на време се мисли за заек, а друг път пък му се иска да крещи…

От време на време си припомням една фраза, която ми стана любима от момента, в който я прочетох в една от книгите на Бърнард Корнуел (а за да стигна до Бърнард Корнуел, трябваше да срещна Асен; а за да срещна Асен, трябваше да срещна Лина; а за да срещна Лина, трябваше да срещна Васил; а за да срещна Васил, трябваше години преди това да съм срещнал Иван; а за да срещна Иван, трябваше вече да съм разперил ръце и да съм скочил в недообмислен опит да полетя — и всичкото това, за да стигне до мен една мисъл?! :) Вече май съм споменавал фразата — а на български може би би звучала като „Животът е една шега на боговете и справедливост няма. Научи се да му се смееш… или ще плачеш до смърт.“

Да, Съдбата се шегува с нас — и това като че ли й доставя удоволствие. Дали ще ни подхвърли случайно съвпаденийце, на което не сме се и надявали, дали ще изчака седемнайсет пъти да премерим полусляпо, после да отрежем, и пет минути след това ще ни поднесе дребно късче информация, което ни е убягвало през цялото време, дали ще замъгли погледите и умовете на един, двама, петима души за минута, час, седмица, година, и после ще ги събере в настроение за откровен разговор, за да им даде възможност сами да видят на какви маймуни са се направили — шегите и извъртанията са най-разнообразни и понякога са толкова невероятни, че ако ги видиш описани в книга, ще я захвърлиш със смях. Ммм, това ми напомня, че съвсем наскоро открих един измачкан лист хартия, на който са нахвърляни подигравките на Съдбата от един-единствен летен следобед — нахвърляни накратко, с по едно редче, и пак не успях да ги събера на една страница голям формат. Май някой ден ще ги извадя на показ — и после Асен и Дрю ще ме намерят, но вече ще бъде късно :)

Много отдавна разбрах, че няма смисъл да се опитвам да предвиждам всичко, което светът може да хвърли срещу ми. Дълги години обаче имах твърде грешна представа за това как все пак трябва да се държа със света — мислех, че ако достатъчно дълго време не обръщам внимание на проблемите, все ще се намери някой друг да ги забележи и да направи нещо, и че в крайна сметка всичко ще се оправи. Трябваше да загубя няколко твърде ценни неща и хора — в почти всички области на живота си — образование, работа, приятели, твърде близки приятели — за да разбера, че плъзгането по наклонената плоскост не е добър вариант; както пеят разни пътни разбойници, „It can get you into trouble but it can't get you out“.

А какво тогава? Е, както вероятно сме си говорили — защото подобни разговори всъщност съм водил с доста от хората, на които изобщо може да им хрумне да прочетат това — правилният начин, правилният път не е само един, „истините винаги са поне две“. За момента следвам един малко по-различен вариант на идеята, че не трябва да приемаш живота твърде насериозно — така и така няма да се измъкнеш от него жив. Не, не казвам, че не вземам нищо насериозно, макар че някой ден може и това да опитам :) Просто… просто се опитвам да не се ядосвам твърде много за случки, на които така и така не съм можел да повлияя, да не се стряскам твърде много от дребни и не толкова дребни спънки и неуспехи, да не спускам забралото и бронята със шиповете при първия поглед накриво, „приятелските грешки да прощавам“, пък и, ако щеш, да следвам хубавото старо правило „Недей да виждаш злоба там, където може да има просто глупост“, леко пипнато от един колега в демонопоклонничеството в компютърния свят — „Недей да виждаш злоба там, където може да има просто некомпетентност“ :)

Ммммм… Добре де, трябва да призная, че това не винаги работи. Да, има моменти, когато с часове се нося отвеян и никой не успява да ме придърпа в какъвто и да е смислен разговор; има дни, в които намусеното ми изражение стряска всякакви клиенти и колеги и прочие гадове, преди да са успели да ме хванат на каквато и да е работа (уф… добре де… тука може би мъничко се размечтах…); има нощи, в които си се ядосвам, че така и не съм намерил на лаптопа си достатъчно място, за да сложа я Doom, я Quake, я Serious Sam, и не мога да хвана голямата двуостра обладана от демон брадва (ааааа-ха, пак обърках малко световете май) и да разчистя малко цялата бъркотия… но като цяло, това малко повече ми помага да се сещам по-често за това, че всъщност животът ми с времето става все по-хубав, малко по малко, в различните си части.

„Обърках малко световете май“… Ммммда, точно навреме се появи и тази идейка сега — още нещо, което ми се иска да спомена, макар и същността му да се състои в това, че не съм сигурен… Не съм сигурен в кое вярвам точно сега… От една страна, почти всеки ден виждам неща, които могат да бъдат приети като доказателства, че всеки човек, всяко разумно същество, всяко живо същество дори, живее в свой собствен свят, който едва-едва, мъничко, по ръбовете, се припокрива със световете на няколко други живи същества, и че никой никога не може, дори да иска, не може да допусне някой друг изцяло в собствения си свят, че никой никога не може, дори да иска, не може да позволи на някой друг да види света през неговите очи, че никой никога не може, дори да иска, не може да разбере нечий друг свят, че Вавилонското стълпотворение и объркването на езиците така, че никой да не може да разбере какво му казва никой друг, е възникнало още с първата искра живот… От друга страна пък, един от малкото начини да се опитам поне за себе си да си обясня някои от съвпаденията и случайностите и шегите на Съдбата е да си припомня един разказ, който четох навремето в „Техника молодежи“ и не мога да си спомня нито заглавие, нито дори автор — но помня, много добре помня, описанието на петте пръста на една ръка, потопени някъде докъм втората фаланга в кана с вода — как под нивото на водата те изглеждат като пет съвсем различни същества, които се движат някак необяснимо съгласувано, но издигнеш ли се над водата, виждаш как всички те всъщност са едно цяло — и, не, не става дума за Ричард Бах, него открих години след като прочетох този разказ и този поглед върху телата и умовете и душите на всички нас, всички отделни, самостоятелни личности…

И толкова много още ми се иска да напиша, но май ще остане за друг път — а сега просто ми се иска да се обърна пак към не-просто-заека и да се усмихна… та нали винаги ще има светлина?