Кратки проблясъци на безумие

Останките

Излизам от града; денят преваля
и мрак се ражда в задното стъкло.
В багажника самотно се търкалят
останките от половин живот.

А стаята е пуста, не душата —
потрепва тя все още; за какво?
Изнесла си се другаде веч, както
и аз изнасям се — и за добро.

И пак нарамвам кожената чанта,
завъртам ключ… замръзвам там за миг,
че стори ми се — в дървената рамка
се мярна и изчезна твоят лик.

Не, не изхвърлям, нито пък изгарям
и не забравям — трябва ли? Защо?
В багажника самотно се търкалят
останките от половин живот.